Райчел Мид - Рубинения кръг

Въпреки досадните погледи, установих, че се наслаждавам на разходката. Наистина не беше здравословно да се стои толкова дълго затворен сред четири стени — нещо, което никога не съм мислил, че ще призная. Въпреки гъстия задушен въздух, се чувствах лек и освежен и си помислих, че бих искал и Сидни да е тук. Миг по-късно осъзнах, че не бях прав. Тя трябваше да бъде навън по-късно, когато слънцето изгрее. Тогава беше времето за хората. Да живее по вампирското разписание навярно й тежеше също толкова много, колкото и изолацията. Отбелязах си наум по-късно да й предложа да излезем на разходка. Слънцето не ни убиваше, както стригоите — зли, неживи вампири — но невинаги беше приятно за мороите. Повечето от нас спяха през деня или не излизаха навън и имаше много по-малка вероятност Сидни да се натъкне на някого, ако изберем правилно времето за разходка.

Мисълта ме ободри и аз лапнах нова дъвка, докато наближих кралския дворец. Отвън той не се отличаваше от останалите сгради, но отвътре беше обзаведен с цялото великолепие и пищност, които можеха да се очакват от обителта на древна цивилизация. Мороите избираха монарсите си от дванайсет кралски фамилии и внушителните портрети на тези прославени владетели висяха по стените на коридорите, осветени от проблясващи кристални полилеи. Наоколо сновеше многолюдна тълпа и щом стигнах до съвещателната зала, видях, че съм дошъл в края на заседанието. Когато влязох, хората вече излизаха и мнозина от тях се спряха и се вторачиха в мен. Чух шепот: „отврат“ и „съпруга от човешката раса“.

Аз не им обърнах внимание и се съсредоточих върху истинската си цел, в предната част на залата. Там, близо до трибуната на тронния съвет, стоеше Василиса Драгомир — „кралицата дете“, както се бе изразила леля Татяна. Лиса, както я наричах аз, бе заобиколена от дампири пазители в тъмни костюми: воини, наполовина хора, наполовина морои, чиято раса се е зародила много отдавна, когато мороите и хората са сключвали смесени бракове, без това да предизвиква скандал. Дампирите не могат да имат деца помежду си, но по някакъв генетичен каприз можеха да се размножават с морои.

Застанали непосредствено зад кралските пазители, моройските журналисти крещяха въпросите си към нея, а младата кралица им отговаряше с присъщото си спокойствие. Призовах малко от магията на духа, за да видя аурата й, и тя засвети пред очите ми. Сияеше в златисто, като при мен и всеки друг, владеещ магията на духа, но останалите й цветове бяха помътнели и потрепваха, което означаваше, че тя се чувства притеснена. Освободих магията и забързах през тълпата. Махнах с ръка към Лиса и закрещях, за да надвикам шума:

— Ваше Величество! Ваше Величество!

Някак си тя чу гласа ми сред другите и ми даде знак да се приближа, докато отговаряше на нечии въпроси. Пазителите се отдръпнаха, за да ми дадат възможност да се доближа до нея. Това предизвика всеобщ интерес, особено когато зрителите видяха кого допускаше кралицата в личното си пространство. Виждах, че те умираха да разберат какво обсъждаме, но пазителите ги държаха на разстояние, а и без това в залата беше твърде шумно.

— Е, това се казва изненада. Не можа ли да си насрочиш среща? — попита тя с тих глас, като официалната усмивка не слизаше от лицето й. — Това би привлякло много по-малко внимание.

Свих рамене.

— Напоследък, каквото и да направя, привлича внимание. Вече престана да ми прави впечатление.

В очите й блеснаха развеселени искри и само това ме накара да се почувствам по-добре.

— Какво мога да направя за теб, Ейдриън?

— Въпросът е какво аз мога да направя за теб — отвърнах, все още въодушевен от идеята, която ми бе хрумнала преди малко. — Трябва да позволиш на двама ни със Сидни да напуснем двора, за да търсим Джил.

Очите й се разшириха и усмивката й се стопи.

— Да напуснете двора? Само преди месец ти ме молеше да ви позволя да останете тук!

— Зная, зная. И съм ти благодарен. Но твоите хора все още не са открили Джил. Нужна ти е помощта на някого с по-специални умения.

— Доколкото си спомням — подхвана Лиса, — двамата със Сидни вече опитахте тези специални умения… и се провалихте.

— Точно заради това трябва да ни позволиш да заминем от тук! — възкликнах. — Да се върнем в Палм Спрингс и…

— Ейдриън — прекъсна ме Лиса, — чуваш ли се какви ги приказваш? Вие дойдохте тук, защото ви преследваха алхимиците. А сега искаш да се върнете там, право в лапите им?

— Ами не е точно така, както го представяш. Предполагах, че бихме могли да се измъкнем незабелязано и тъй като те няма да знаят…