Ли Бардуго - Сянка и кост

Тъмнейший дълго се взира в Мал, после обърна поглед към мен.

— Всички си имаме тайни — каза.

Мал отвори уста, сякаш искаше да каже още нещо, но Тъмнейший вдигна ръка да го прекъсне. Гневът изопна чертите на Мал, но той замълча и стисна устни в мрачна линия.

Тъмнейший се надигна от стола. Направи знак и войниците се дръпнаха назад, за да ни оставят очи в очи. Шатрата зловещо притихна. Той бавно слезе по стъпалата на подиума.

Насилих се да устоя на желанието си да отстъпя, когато той спря пред мен.

— Е, а ти какво ще кажеш, Алина Старков? — любезно ме попита.

Преглътнах мъчително. Гърлото ми беше пресъхнало и сърцето ми едва прескачаше от удар на удар. Знаех обаче, че трябва да говоря. Трябваше да го накарам да разбере, че нямам никакво участие във всичко това.

— Трябва да е станала някаква грешка — произнесох дрезгаво. — Нищо не съм направила. Представа нямам как оцеляхме.

Тъмнейший явно обмисляше думите ми. После кръстоса ръце на гърдите си и наклони глава.

— Добре тогава — каза замислено. — Лаская се от мисълта, че научавам за всичко, което става в Равка, и ако в собствената ми страна живее Призоваващ слънцето, би трябвало да го знам. — Надигна се одобрителен шепот, но той не му обърна внимание, а се вгледа още по-отблизо в мен. — Само че нещо много могъщо е спряло волкрите и е спасило саловете от царската флота.

Той замълча и зачака, сякаш ме подканяше да разреша тази главоблъсканица.

Вдигнах инатливо брадичка.

— Нищо не съм направила — казах. — Нищичко.

Устните на Тъмнейший потрепнаха в ъгълчето, сякаш искаше да скрие усмивката си. Очите му ме обходиха от глава до пети и обратно. Почувствах се като необичайна, но вехта вещ, рядкост някаква, изхвърлена на езерния бряг, която той би могъл да подритне с върха на ботуша си.

— И на теб ли ти изневерява паметта като на твоя приятел? — попита той и посочи с глава Мал.

— Аз не… — заекнах. Какво всъщност си спомнях? Ужас. Мрак. Болка.

Кръвта на Мал. Как животът изтича от него изпод дланите ми. Яростта, която ме обзе при мисълта колко съм безпомощна.

— Протегни ръка — нареди Тъмнейший.

— Какво?

— Загубихме достатъчно време. Протегни ръка.

Прониза ме сковаващ страх. Огледах се панически, но отникъде не идваше помощ. Войниците с каменни лица гледаха право пред себе си. Оцелелите от сала имаха уплашен и изтощен вид. Гришаните ме оглеждаха любопитно.

Момичето в синьо се подхилваше. Лицето на Мал сякаш пребледня още повече, но не прочетох отговор в пълните му с тревога очи.

Трепереща, протегнах лявата си ръка.

— Вдигни си ръкава.

— Нищо не съм направила. — Исках да го изрека високо, да го заявя на всеослушание, но гласът ми излезе тънък и уплашен.

Тъмнейший ме гледаше в очакване. Вдигнах ръкава си.

Той разпери ръце и аз усетих как ме плисва вълна ужас, щом видях дланите му да се пълнят с нещо черно, което се виеше и размиваше във въздуха като мастило във вода.

— А сега — продължи той със същия мек и предразполагащ глас, сякаш бяхме седнали да пием чай, а не стоях разлюляна пред него — да видим какво можеш.

После той плесна с ръце и се чу звук като тътен от гръмотевица. Изхълцах, когато от събраните му длани на вълни взе да се спуска мрак, покривайки и мен, и събралата се тълпа.

Ослепях. Помещението изчезна. Всичко се изгуби. Изпищях от ужас, когато почувствах пръстите на Тъмнейший да се сключват около голите ми китки. Внезапно страхът ми се изпари. Не, все още го имаше — сврян вътре в мен като животинче, — но сега го измести някакво спокойствие, сигурност и мощ, нещо смътно познато.

Усетих някакъв зов да ме пронизва и, за своя изненада, почувствах как нещо вътре в мен се надига, за да му откликне. Потиснах го, прогоних го. Някак знаех, че ако това нещо излезе на свобода, ще ме довърши.

— Нищо ли няма тук? — промърмори Тъмнейший. Дадох си сметка колко близо е до мен в непрогледния мрак. Съзнанието ми, завладяно от паниката, се вкопчи в тия му думи. „Нищо няма тук. Точно така — нищо. Нищичко. А сега ме остави!“

За мое огромно облекчение, онова съпротивляващо се нещо вътре в мен се укроти и остави без отговор зова на Тъмнейший.

— Не бързай толкова — прошепна той. Усетих нещо студено да притиска вътрешната страна на ръката ми. В мига, в който осъзнах, че това е нож, острието се вряза в кожата ми.

Заляха ме болка и страх. Извиках. Нещото в мен с рев се надигна, устремено да откликне на зова на Тъмнейший. Вече не можех да се овладея.