Ли Бардуго - Сянка и кост

— Нищо не можех да направя — умолително рече той и разпери широко ръце. — Те бяха навсякъде. Същински хаос.

— Алексей можеше да е още жив, ако си бяхте домъкнали кокалестия задник на помощ!

Тълпата ахна, после заклокочи от смях. Картографът почервеня от яд и аз внезапно изпитах угризение. Измъкнех ли се някак от тая каша, щях да си имам големи неприятности с него.

— Достатъчно! — прогърмя Раевски. — Кажете ни какво видяхте, старши картограф.

Тълпата утихна и картографът пак облиза устни.

— Следотърсачът падна. Тя стоеше до него. Онова нещо, волкрата, връхлетя върху тях. Видях как се впи в нея и тогава… тя се запали.

Сред гришаните избухнаха възгласи на недоверие и присмех. Неколцина дори се разсмяха. Ако не бях толкова изплашена и объркана, бих се изкушила да се присъединя към тях. „Май не трябваше да съм толкова рязка с него — помислих си, втренчена в разчорления картограф. — Бедният човек явно си е ударил зле главата при нападението.“

— Видях го! — опита да надвика врявата той. — Светлината излизаше от нея.

Сега някои от гришаните открито взеха да му се присмиват, други започнаха да крещят: „Оставете го да говори!“. Картографът отчаяно потърси с поглед подкрепа сред своите оцелели другари и — за моя огромна изненада — един от тях кимна. Всички ли бяха полудели? Нима наистина мислеха, че аз съм прогонила волкрите?

— Това не може да бъде! — извиси се някакъв глас от тълпата. Оказа се на красавицата в синьо. — Какви ги разправяш, старче?! Мигар казваш, че си открил Призоваващ слънцето?

— Нищо не казвам — възпротиви се той. — Само описвам какво видях.

— Не е невъзможно — обади се едър гришанин. Носеше пурпурния кафтан на Материалник, член на Ордена на Фабрикаторите. — Съществуват легенди…

— Не ставай смешен — разсмя се момичето с натежал от презрение глас. — Волкрите са разхлопали дъската на тоя човечец!

В тълпата се надигнаха шумни спорове.

Внезапно се почувствах страшно уморена. Рамото, в което волкрата беше впила ноктите си, пулсираше. Нямах представа какво си въобразяваха, че са видели картографът и останалите. Знаех само, че това е някаква ужасна грешка и че когато този фарс приключеше, в очите на всички щях да съм пълна глупачка. Цялата се сгърчих вътрешно, като си представих как щяха да ме взимат на подбив след това. Дано само тая история свършеше час по-скоро.

— Тишина. — Тъмнейший едва повиши глас, но заповедта му отряза като с нож разговорите и тълпата утихна.

Опитах се да овладея треперенето си. Явно на него тази шега не му се виждаше чак толкова смешна. Молех се само да не обвини мен за всичко.

Тъмнейший не се славеше като милостив. Май не трябваше да се притеснявам толкова, че ще ме вземат на подбив, колкото, че ще бъда заточена в Сайбея. Или още по-лошо. Ева разправяше, че Тъмнейший веднъж наредил на Лечител от Корпоралки да запечата завинаги устата на някакъв предател. Устните на нещастника били зашити и той умрял от глад. Тогава ние с Алексей се присмяхме и решихме, че това е поредната от нейните налудничави истории. Сега обаче не бях толкова уверена в това.

— Следотърсачо — полека произнесе Тъмнейший, — ти какво видя?

Всички в тълпата като един погледнаха Мал. Той ми отправи неспокоен поглед, после пак се обърна към Тъмнейший.

— Нищо. Аз нищо не видях.

— Момичето е било точно до теб.

Мал кимна.

— Все нещо трябва да си видял.

Мал пак извърна към мен натежал от тревога и умора поглед. Не го бях виждала толкова блед. Запитах се колко ли кръв е загубил. Усетих, че ме обзема безсилен гняв. Той беше зле ранен. Сега трябваше да си почива, вместо да стои тук и да отговаря на нелепи въпроси.

— Просто разкажи какво си спомняш, следотърсачо — заповяда Раевски.

Мал леко потръпна и сгърчи лице от болка в раните.

— Лежах по гръб на палубата. Алина беше до мен. Видях как волкрата връхлита от въздуха и разбрах, че идва за нас. Казах нещо и…

— Какво каза? — изплющя студеният глас на Тъмнейший.

— Не си спомням — отговори Мал. Забелязах инатливо стиснатата му челюст и разбрах, че лъже. Помнеше. — Усетих зловонието на волкрата и я видях да се спуска над нас. Алина изпищя и повече нищо не виждах. Светът просто… засия.

— Значи не си видял откъде идва светлината? — попита Раевски.

— Алина не е… Тя не би могла… — Мал поклати глава. — Ние сме от едно… село. — Усетих недоловимото премълчаване, премълчаването на сирака. — Ако беше способна на нещо такова, щях да знам.