Ли Бардуго - Сянка и кост

— Какво си ти?

— Помощник-картограф Алина Старков, царски топографски корпус…

Той ме прекъсна:

— Какво си ти?

Примигнах объркано.

— Аз… картограф съм, ваша милост.

Раевски се намръщи. Дръпна един от войниците настрани, каза му тихо нещо и го прати на бегом обратно при сухите докове.

— Да вървим — каза само после.

Усетих как дулото на пушка опира в гърба ми и закрачих напред. Имах много лошо предчувствие накъде ме водят. „Не може да бъде — помислих си отчаяно. — Това е пълно безумие.“

Но колкото повече наближавахме черната шатра, толкова повече се разсейваше съмнението ми накъде сме тръгнали. Входът към шатрата на Гриша се охраняваше от Сърцеразбивачи и облечени във въгленочерно опричници: елитна войска, съставляваща личната охрана на Тъмнейший. Опричниците не бяха гришани, но това не ги правеше по-малко ужасяващи.

Жената Корпоралник от сала се представи на стражата пред входа и двамата с полковник Раевски хлътнаха вътре. Чаках и сърцето ми препускаше лудо заради приглушения говор зад мен и впитите в гърба ми погледи; тревогата ми растеше.

Високо над мен четирите пряпорци плющяха на вятъра: син, червен, пурпурен, а над всички останали — черен. Едва снощи Мал и приятелите му със смях се канеха да влязат в тази шатра и се чудеха какво ли ще открият вътре. Май излизаше, че на мен е съдено първа да разбера какво има там.

„Къде е Мал?!“ Това постоянно ми се въртеше в главата — единствената ясна мисъл в съзнанието ми.

След цяла вечност, както ми се стори, жената Корпоралник се върна и кимна на капитана, който ме вкара в шатрата на Гриша.

За момент всичките ми страхове изчезнаха, затъмнени от красотата, която ме заобикаляше. Вътрешните стени на шатрата бяха драпирани с водопади коприна с бронзов оттенък, която ловеше отблясъците от пламъчетата на полилеите високо горе. Земята беше покрита с дебели килими и кожи.

Покрай стените лъскави копринени паравани отделяха едни от други множество частни покои, където се трупаха гришани в ярки кафтани. Някои разговаряха прави, други се изтягаха върху пухени възглавници и пиеха чай. Двама седяха приведени над партия шах. Някъде невидими пръсти подръпваха струните на балалайка 2 2 Руски народен музикален инструмент с три струни и триъгълен корпус. — Б.р. . Имението на княза беше красиво, но над неговата хубост владееше меланхолията на прашните стаи, напуканата боя и ронещата се мазилка — далечен отглас от нещо, което навремето е било величествено. Шатрата на Гриша беше нещо невиждано: място, преливащо от власт и богатство.

Конвоят от войници ме поведе по дълга пътека, покрита с килими. В дъното й видях черен павилион, разположен върху издигнат подиум. Усетих как през множеството в шатрата минава тръпка на любопитство, докато вървяхме покрай тях. Мъжете и жените гришани прекъснаха разговорите си и ме зяпнаха; неколцина дори се надигнаха, за да ме огледат по-добре.

Докато стигнем подиума, цялото помещение утихна. Можех да се закълна, че сега всички чуват как сърцето ми думка в гърдите. Пред черния павилион неколцина богато нагиздени министри, увенчани с царския двуглав орел, и група Корпоралки се бяха скупчили около дълга маса, отрупана с карти.

Начело на масата стоеше богато украсен стол с висок гръб, изработен от най-черен абанос, а на него се беше отпуснала някаква фигура в черен кафтан, подпираща брадичката си с бледа ръка.

Един-единствен от всички гришани можеше да носи черно — беше му позволено да носи черно. До тази фигура се беше изправил полковник Раевски и говореше нещо, но с толкова тих глас, че не успях да го доловя.

Стоях захласната, разкъсвана между страх и възхита. „Прекалено млад е“ — помислих си. Този Тъмнейший командваше Гриша още отпреди да се родя, но мъжът на подиума отпред не изглеждаше много по-възрастен от мен. Имаше красиво лице с остри черти, потресаващо гъста коса и ясни сиви очи, които просветваха като слюда. Знаех, че на дарените с по-голяма мощ гришани им е отреден дълъг живот, а Тъмнейшите бяха най-могъщи от всички. Но чувствах, че в това има нещо нередно и си спомних думите на Ева: „Той сякаш не е от този свят. Никой от тях не е като обикновените хора.“

От събралата се около мен в подножието на подиума тълпа се извиси звънлив смях. Познах красивото момиче в синьо — същото от каретата на Етералки, което така се захласна по Мал. Тя прошушна нещо на кестенявата си приятелка и двете пак се разсмяха. Страните ми пламнаха при мисълта как ли изглеждам в разпокъсания си дрипав шинел след пътуването из „Долината на смъртната сянка“ и схватката с рояк изгладнели волкри. Въпреки това вирнах глава и погледнах красавицата право в очите. „Смей се колкото щеш — помислих си мрачно. — Независимо какво си шушукате там, чувала съм и по-лошо.“