Ли Бардуго - Сянка и кост

Останалите войници, въоръжени с пушки и командвани от мрачен офицер, стояха покрай перилата. Сред тях също имаше Етералки, но маншетите на сините им дрехи бяха алени, което показваше, че могат да сътворяват огън.

По сигнал от капитана на един от саловете старши картографът ни подкара — мен, Алексей и останалите помощници — да се качим на борда. После се присъедини към Вихротворците край мачтата, за да им помага да следват курса в тъмното. Държеше компас в ръката си, но в Долината от него едва ли щеше да има голяма полза.

Когато се скупчихме на борда, потърсих с поглед Мал — стоеше заедно с останалите следотърсачи в другия край на сала. Те също носеха пушки. Зад тях строени в редица стояха стрелците с лък; колчаните на гърбовете им бяха наежени от стрели с върхове от гришанска стомана. Неволно попипах дръжката на войнишкия нож, затъкнат в колана ми. Това не ми вдъхна кой знае каква сигурност.

Началникът на доковете изкрещя някаква заповед и група плещести мъже започна да тика саловете един по един към обезцветения пясък, който бележеше границите на Долината. После всички бързо заотстъпваха назад, сякаш този мъртъв и блед пясък заплашваше да обгори стъпалата им.

Дойде и нашият ред. Салът с внезапен тласък отскочи напред, когато докерите го бутнаха, скърцайки от съприкосновението със земята. Вкопчих се в парапета, за да запазя равновесие, сърцето ми биеше лудо.

Вихротворците вдигнаха ръце. Платната се разгънаха с оглушително плющене и салът се стрелна към Долината.

Отначало сякаш се носехме сред гъст димен облак, само дето нямаше нито мирис на изгорено, нито жега, нито огън. Звуците изведнъж станаха приглушени и светът замря. Гледах как саловете пред нас навлизат в мрака, изчезвайки постепенно от поглед. По едно време осъзнах, че вече не виждам носа на нашия сал, а не след дълго и ръката си, вкопчена в парапета.

Погледнах през рамо. Светът на живите беше изчезнал. Обгръщаше ни мрак — черен, безтегловен и абсолютен. Намирахме се в Долината.

Усещането бе все едно сме изправени на самия край на Всичкото. Стиснах още по-здраво парапета и усетих как дървото се впива в дланта ми; почувствах се благодарна за тази опора. Съсредоточих се върху това усещане, върху стъпалата си в ботушите, сякаш залепнали за палубата. Отляво чувах дишането на Алексей.

Опитах се да мисля само за войниците с техните пушки и за гришаните Огнетворци със сините роби. Надявахме се да прекосим Долината тихо и незабелязано — за целта нито един изстрел не биваше да се чуе; никакъв огън не трябваше да бъде сътворен. Въпреки това тяхното присъствие ме успокояваше.

Изгубих представа колко дълго пътуваме — саловете се носеха плавно напред и единственият звук бе тихото триене на корпусите им о пясъка. Може би бяхме тръгнали преди броени минути, но нищо чудно и да бяха минали часове. „Всичко с нас ще бъде наред — казах си. — Ние ще се справим.“

После усетих как Алексей трескаво търси ръката ми. Намери я и здраво ме стисна за китката.

— Чуй! — прошушна той, задавен от ужас.

Отначало чувах единствено пресекливото му дишане и равномерния съсък на сала. После някъде от мрака долетя и друг звук, слаб, но неумолим: ритмичен плясък на криле.

Вкопчих се в Алексей с една ръка, с другата стиснах дръжката на ножа. Сърцето ми думкаше. Напрягах се да зърна нещо, каквото и да е, в тая чернилка. Дочух прищракване от натискане на спусък и потракването на стрелите срещу корпуса на арбалетите. Някой прошепна: „Готови!“. Чакахме заслушани в ударите на криле във въздуха, които ставаха все по-ясни и наподобяваха барабаните на наближаваща армия. Имах чувството, че техният повей бръсне страните ми, докато стесняваха кръга около нас.

„Огън!“ Командата прокънтя в тишината, последвана от щракане на кремъчно огниво и свистене на експлозии. Над всеки от саловете взеха да избухват пламъците на гришанския огън.

Присвих очи, докато привикна с внезапната ярка светлина. После в заревото на обстрела ги видях. Волкрите би трябвало да се придвижват на малки ята, но сега бяха… не десетки, а стотици: кръжаха и пикираха из въздуха около саловете. Видът им се оказа още по-ужасяващ от рисунките в книгите, които бях виждала; те бяха по-смразяващи от кое да е въображаемо чудовище, родено от фантазията. Затрещяха изстрели. Полетя дъжд от стрели и писъците на волкрите, пронизителни и страховити, разцепиха въздуха.

После нападнаха. Чух остър писък и ужасена видях как един от войниците се откъсна от земята; той риташе и се съпротивляваше, но беше отнесен във въздуха. Двамата с Алексей се сгушихме един в друг и приклекнахме ниско зад парапета; бяхме се вкопчили в дръжките на неблагонадеждните си ножове и шепнехме молитви, докато светът наоколо се превръщаше в кошмар. Чуваха се викове и писъци. Всички — до последния войник — бяха въвлечени в неравната схватка с масивните гърчещи се тела на крилатите зверове, а противоестественият мрак на Долината се цепеше от залповете на златния огън на Гриша.