Ли Бардуго - Сянка и кост

Въздухът около мен се раздра от нечий вой. Изхълцах, когато ръката на Алексей се изтръгна от моята. В заревото на един от залповете го зърнах вкопчен в парапета с една ръка. Видях разчекнатата му от писъка уста, изхвръкналите от ужас очи и чудовищното създание, което го държеше в лъскавите си сиви ръце; замахът на крилете му раздра въздуха, докато го отнасяше; дебелите нокти се бяха впили дълбоко в гърба му, вече почервенял от кръвта. Пръстите на Алексей изпуснаха парапета. Хвърлих се напред и се вкопчих в ръката му.

— Дръж се! — изкрещях.

Огънят наоколо утихна и в падналия мрак усетих как пръстите на Алексей се изплъзват от дланта ми.

— Алексей! — извиках.

Писъците му постепенно потънаха в шума от битката, докато волкрата го отнасяше в мрака. Нов огнен залп озари небето, но него вече го нямаше.

— Алексей! — нададох вой, надвесена през парапета. — Алексей!

Вместо отговор се разнесе удар на криле — друга волкра връхлиташе над мен. Извих се силно назад и едва избегнах грабливите й нокти, протегнала с треперещи ръце ножа пред себе си. Волкрата атакува, заревото на огъня мътно се отрази в млечните й слепи очи; разчекнатата й уста разкриваше няколко реда остри като бръснач закривени зъби. С крайчеца на окото си видях лумването на барут, чух изстрел от пушка и волкрата залитна с рев на болка и ярост.

— Бягай! — Това беше Мал с пушка в ръка и набраздено от кървави вади лице. Сграбчи ръката ми и ме помъкна след себе си.

Волкрата продължи да ни преследва, забивайки нокти в дървената палуба. Едното й крило висеше под неестествен ъгъл. Мал се опита да презареди, възползвайки се от заревото на залповете, но волкрата беше прекалено бърза. Тя ни връхлетя, закривените й пръсти се протегнаха и ноктите й на хищна птица раздраха гърдите на Мал. Той изкрещя от болка.

Сграбчих счупеното крило на волкрата и забих ножа си между плешките й. Мускулестата й плът беше слузеста под пръстите ми. Тя нададе пронизителен писък и се отърси от мен; отхвръкнах назад, падайки тежко върху палубата. Нахвърли ми се, заслепена от ярост, и огромната й челюст хлопна.

Проехтя нов изстрел. Волкрата залитна и се строполи в гротескна купчина; от устата й рукна черна кръв. В мътния светлик видях как Мал отпуска пушката. Раздраната му риза беше потъмняла от кръв. Пушката се изплъзна от ръцете му, той се олюля и падна на колене. После рухна по очи на палубата.

— Мал! — За миг се озовах край него, ръцете ми притиснаха гърдите му в отчаян опит да спрат кръвта. — Мал! — изхълцах и сълзите рукнаха по бузите ми.

Въздухът се сгъсти от миризмата на пушек и кръв. Навсякъде около нас трещяха изстрели, ридаеха хора… и се чуваше гнусният звук на предъвкващи челюсти. Огнените залпове на Гриша ставаха все по-слаби и откъслечни, но най-лошото бе, че салът стоеше на място. „Край, това беше“ — помислих си отчаяно. Надвесих се над Мал, притискайки с длани раните му. Дишаше трудно.

— Идват — изохка.

Вдигнах очи, в заревото на замиращия и бледнеещ огън на Гриша различих две волкри, които ни връхлитаха.

Превих се над Мал, закривайки тялото му със своето. Знаех, че е безполезно, но само това можех да направя. Долових зловонния дъх на волкрите и усетих как въздухът се сгъстява от ударите на техните криле.

Притиснах чело о Мал и го чух да шепти: „Ще те чакам на нашата ливадка“.

От ярост, от чувство за безнадеждност, заради неизбежността на собствената ми смърт нещо в мен се пречупи. Усещах кръвта на Мал под дланите си, виждах болката, изписана на любимото лице. Една от волкрите нададе пронизителен победоносен писък, когато ноктите й се впиха в рамото ми. Болката прониза тялото ми.

Пред очите ми се спусна бяла пелена.

Стиснах клепачи, когато отнякъде избухна внезапен и ослепителен порой светлина. Тя сякаш изпълни главата ми, заслепи ме, задави ме. Над мен се разнесе ужасяващ писък. Усетих как ноктите на волкрата се разтварят, почувствах тъп удар, когато паднах по лице и главата ми се удари в палубата, а после вече нищо не чувствах.

Пробудих се внезапно. Почувствах как въздухът струи по кожата ми и отворих очи, за да видя нещо, което приличаше на тъмни облаци пушек.

Лежах по гръб върху палубата на сала. Трябваше ми само миг да осъзная, че облаците изтъняват, отстъпвайки място на тъмни пролуки, а между тях — ярко есенно небе. Пак затворих очи, наслаждавайки се на плъзналото из тялото ми облекчение. „Излизаме от Долината — помислих си. — Някак сме успели да я прекосим.“ Или пък не? Споменът за връхлитащите волкри нахлу в мен като ужасяващ прилив. Къде беше Мал?