Ли Бардуго - Сянка и кост

Тя издържа погледа ми за миг, после отклони очи. Позволих си да се насладя за кратко на тази победа, после гласът на полковник Раевски ме върна обратно към горчивата реалност и положението, в което се намирах.

— Доведете ги — нареди той. Обърнах се и видях друг конвой войници. Те въведоха група смазани и объркани хора в шатрата и ги подкараха по пътеката. Сред тях различих войника, който стоеше до мен при нападението на волкрите, както и старшия картограф — неизменно спретнатият му мундир сега беше разкъсан и мръсен, а лицето — уплашено. Потресът ми се усили, когато осъзнах, че това са оцелелите от сала, на който бях и аз. Доведени бяха пред Тъмнейший като свидетели. Какво ли се бе случило в Долината?

Какво ли съм сторила според тях?

Дъхът ми секна, когато разпознах сред тях и следотърсачите. Първо съгледах Михайло, неговата чорлава рижа коса стърчеше над останалите, обрамчила дебелия му врат; облегнат на него, целият в превръзки, направени от разкъсаната му риза, вървеше мъртвешки бледият и страшно изтощен Мал. Коленете ми омекнаха, притиснах длан към устните си, за да заглуша своя вопъл.

Мал беше жив. Искаше ми се да разбутам тълпата и да го прегърна, но можех единствено да стоя като вкопана в земята, усещайки как облекчението се разлива по тялото ми. Каквото и да се случеше от тук нататък, с нас двамата всичко щеше да бъде наред. Ние оцеляхме в Долината, щяхме да преживеем и това безумие.

Обърнах поглед към подиума и въодушевлението ми повехна попарено. Тъмнейший гледаше право в мен. Продължаваше да слуша полковник Раевски, позата му бе все така отпусната като допреди малко, но погледът му беше станал целеустремен и настоятелен. После пак насочи вниманието си към полковника и аз осъзнах, че сдържам дъха си.

Когато опърпаната група на оцелелите стигна подножието на подиума, полковник Раевски заповяда: „Докладвайте, капитане!“.

Капитанът застана мирно и започна с безизразен глас:

— Близо трийсет минути след началото на прехода бяхме атакувани от голямо ято волкри. Оказахме се притиснати от всички страни и претърпяхме тежки загуби. Сражавах се на десния борд, когато видях… — Поколеба се, а когато отново продължи да разказва, гласът му вече не беше толкова уверен.

— Не знам какво точно видях. Взрив от светлина. Ярка като пладне, че и по-силна. Все едно гледах право в слънцето.

В тълпата се надигна приглушен ропот. Оцелелите от сала кимаха в знак на съгласие; усетих, че аз също кимам. Нали и аз бях видяла избухването на светлината.

Войникът отново застана мирно.

— Волкрите се пръснаха и светлината изчезна. Наредих незабавно да се върнем при сухите докове.

— Ами момичето? — попита Тъмнейший.

Прониза ме студеното острие на страха, щом си дадох сметка, че говори за мен.

— Не видях момичето, господарю мой.

Тъмнейший повдигна вежди и се обърна към останалите оцелели.

— Някой видя ли какво точно се случи? — Гласът му беше студен, резервиран, почти безразличен.

Оцелелите взеха в един глас да обсъждат нещо полугласно. После старшият картограф бавно и плахо пристъпи напред. Изведнъж изпитах жал към него. Никога не го бях виждала толкова разчорлен. Рядката му кафеникава коса стърчеше във всички посоки; пръстите му нервно пробягваха по съсипания мундир.

— Кажи какво си видял — нареди Раевски.

Картографът облиза устни.

— Ние… ние бяхме нападнати — започна боязливо той. — Битката кипеше навсякъде около нас. Такъв грохот. Толкова много кръв… Едно от момчетата, Алексей, беше отнесено. Това е ужасно, ужасно. — Ръцете му запърхаха като подплашени птици.

Свъсих вежди. Щом старшият картограф бе видял отвличането на Алексей, тогава защо не се бе опитал да помогне?

Възрастният мъж прочисти гърлото си.

— Те бяха навсякъде. Видях как една тръгна да я преследва…

— Кого? — попита Раевски.

— Алина… Алина Старков, една от моите помощници.

Красавицата в синьо се подхили и се наведе да прошепне нещо на приятелката си. Стиснах зъби. Колко мило, че Гриша не губят прословутото си високомерие дори когато слушат разказ за нападение на волкри от първа ръка.

— Продължавай — настоя Раевски.

— Видях как една преследваше нея и следотърсача — заразказва пак картографът, сочейки към Мал.

— А вие къде бяхте през това време? — попитах гневно. Въпросът изскочи от устата ми, преди да успея да размисля. Всички лица се извърнаха към мен, но не ме беше грижа. — Видели сте, че волкрата ни напада. Станали сте свидетел как онова нещо отвлече Алексей. Защо не се притекохте на помощ?