Ли Бардуго - Сянка и кост

Опитах се да седна и мълниеносна болка ме проряза цялата. Стиснах зъби и се насилих да се надигна. Озовах се пред дулото на пушка.

— Разкарай това от мен! — озъбих се, блъскайки цевта настрани.

Войникът се прицели отново в мен и заплашително притисна цевта в тялото ми.

— Стой на място — изкомандва.

Зяпнах го смаяна.

— Какво ти става?

— Тя е будна! — провикна се той през рамо. Скоро приближиха още двама въоръжени: капитанът на сала и една жена Корпоралник. В пристъп на паника забелязах, че ръкавите на червения й кафтан са избродирани с черно.

Какво искаше тоя Сърцеразбивач от мен?

Огледах се. Един Вихротворец с вдигнати ръце все още стоеше край мачтата и със силен вятър ни носеше напред. Край него имаше един-единствен войник. На места палубата беше станала хлъзгава от кръв.

Стомахът ми се сви при спомена за ужаса на битката. Гришан Лечител се грижеше за ранените. Къде беше Мал?

Край перилата стояха воини и гришани — окървавени, обгорени и значително по-малко на брой, отколкото бяха на тръгване. Всички ме гледаха изпитателно. С нарастващ страх осъзнах, че войниците и жената.

Корпоралник всъщност охраняват мен. Като затворник.

— Мал Оретцев — проговорих. — Следотърсач е, беше ранен по време на нападението. Къде е? — Никой не обели дума. — Моля ви — продължих умолително, — къде е той?

Салът се раздруса, опрял твърда земя. Капитанът ми направи знак с цевта на пушката: „Ставай!“.

Мислех да се заинатя и да не мръдна от място, докато не ми кажат какво е станало с Мал, но погледът на Сърцеразбивача ме накара да се разколебая.

Изправих се на крака, кривейки лице от болката в рамото си, и залитнах, щом салът отново се раздвижи, когато докерите го изтеглиха на твърда земя.

Инстинктивно посегнах да се хвана някъде, за да запазя равновесие, но войникът, на когото се опрях, отскочи като опарен назад. Успях да се задържа на крака, но мислите ми продължаваха да се носят без посока.

Салът пак спря.

— Мърдай! — заповяда капитанът.

Войниците ме подкараха с прицелени в мен пушки. Минах покрай останалите топографи, усещайки върху себе си любопитните им и уплашени погледи; мярнах и старшия картограф, който брътвеше превъзбудено нещо на един войник. Искаше ми се да спра при него и да му кажа какво е станало с Алексей, но не посмях.

Щом стъпих на сухия док, с изненада установих, че сме отново в Крибирск. Даже не бяхме прекосили Долината. Потръпнах. По-добре да ме прекарат през целия лагер под конвой и с насочени в гърба ми пушки, отколкото отново да се озова в Безморие.

„Не че сега е много по-добре“ — помислих с тревога. Докато войниците ме съпровождаха по главния път, хората спираха работа и ме зяпаха. Главата ми шумеше от усилието да намеря отговор на всички въпроси, които се въртяха из ума ми, но нищо не ми хрумваше. Дали не бях прегрешила с нещо в Долината? Ами ако бях нарушила някакво правило от нещо като военен протокол? И как така се бяхме измъкнали от Долината все пак? Раните в рамото ми пулсираха. Последното, което помнех, беше ужасната болка, когато ноктите на волкрата се впиха в гърба ми, и онзи ослепителен взрив от светлина. Как така бяхме успели да оцелеем?

Но всички мисли се разлетяха от главата ми, щом наближихме офицерската палатка. Капитанът заповяда на войниците да спрат и се упъти към входа.

Жената Корпоралник протегна ръка да го спре.

— Това си е чиста загуба на време. Трябва незабавно да отидем при…

— Долу ръцете от мен, кръвопийца такава — озъби се капитанът и се дръпна.

За момент жената Корпоралник го гледаше втренчено с опасни очи, но после се усмихна студено и се поклони.

— Слушаюс 1 1 От руски — слушам. — Б.р. , капитан.

Усетих как космите по ръцете ми настръхват.

Капитанът хлътна в палатката. Ние зачакахме. Поглеждах притеснено към жената Корпоралник, която явно беше забравила за спречкването и сега не откъсваше очи от мен. Видя ми се съвсем млада, дори по-млада от мен самата, но това не й попречи да се опълчи на старши офицер. И какво би я спряло? Та тя можеше да го убие на място, без дори да докосва оръжието си.

Потрих ръце, опитвайки се да прогоня студените тръпки, които ме полазиха. Платнището при входа на шатрата се вдигна отново и аз ужасена видях капитанът да излиза, следван от полковник Раевски. Какво толкова бях прегрешила, че да се иска намесата на старши офицер?

Полковникът ме прикова с поглед, закаленото му лице беше мрачно.