Ли Бардуго - Сянка и кост

— Защо ли се сещам, че когато за последно се опълчихме на Ана Куя, теб здравата те нашамаросаха и ни пратиха в конюшните да ринем тор.

Сбърчих нос.

— Опитвам се да вдъхна кураж и на двамата. Поне можеше да се престориш, че съм била убедителна.

— Знаеш ли кое е най-странното? — продължи той. — Тя понякога ми липсва.

Постарах се, доколкото мога да скрия стъписването си. Над десет години от живота ни преминаха в Керамзин, но досега мислех, че Мал се опитва да заличи всеки спомен от онова време, даже мен. Там той беше един от многото бегълци, поредното сираче, принудено да благодари за всяка хапка и за всеки чифт износени ботуши. В армията обаче си извоюва собствено място и не искаше никой да разбере, че навремето е бил отхвърлено от всички малко момче.

— На мен също — признах. — Може да й пишем.

— Може — отговори той.

После внезапно посегна и взе ръката ми. Опитах се да не обръщам внимание на лекия трепет, който премина по тялото ми.

— Утре по същото време ще седим на пристанището на Ос Кърво, ще гледаме океана и ще пием квас.

Погледнах бегло Дубров, който се клатушкаше неудържимо, и се усмихнах.

— Това включва ли и Дубров?

— Само ти и аз — отвърна Мал.

— Сериозно?

— Винаги сме били само ти и аз, Алина.

За миг това ми се стори самата истина. Светът се сви до ороненото стъпало под нас, до този кръг от светлина и ние двамата в заобикалящия ни мрак.

— Хайде! — изрева откъм пътеката Михайло.

Мал се сепна като човек, когото току-що са разбудили. Стисна ръката ми за последно, след това я пусна.

— Трябва да вървя — каза, надянал пак безочливата си усмивка. — Опитай се да поспиш.

После хвърковато се спусна по стълбите и затича да настигне другарите си.

— Пожелай ми късмет! — провикна се през рамо.

— Късмет — откликнах, без да мисля, и тутакси ми се прищя да се сритам отзад. „Късмет?! Дано си прекараш хубаво, Мал. Надявам се да срещнеш някоя красавица от Гриша, да се влюбиш до полуда в нея и двамата да си народите цял куп чудесни и отвратително надарени дечица.“

Седях окаменяла на стъпалата и ги изпращах с поглед, докато не се изгубиха по пътеката; все още усещах топлата длан на Мал в шепата си.

„Какво пък — казах си и се надигнах. — Нищо чудно да се провали в някой ров, преди да е стигнал.“

Върнах се обратно в казармата, затворих плътно вратата след себе си и с признателност се шмугнах под одеялото.

Дали оная гришанка с буйната коса щеше да се измъкне тайно от шатрата, за да се срещне с Мал? Пропъдих тази мисъл. Нито ми беше работа, нито пък исках да знам. Мал никога не ме бе гледал така, както беше погледнал непознатото момиче в каретата или както гледаше Руби. Нямаше и да дочакам да го направи. Но за мен много по-важно бе, че сме още приятели.

„Ама колко дълго ще трае това?“ — обади се заядлив глас в главата ми.

Алексей имаше право: сега всичко бе различно. Мал се беше променил за добро. Той вече беше по-красив, по-смел, по-наперен. А аз станах… по-висока. Въздъхнах и се обърнах на хълбок. Щеше ми се да вярвам, че двамата с Мал винаги ще останем приятели. Но рано или късно трябваше да приема, че сме поели по различни пътища. Лежах в тъмното, чаках съня най-после да дойде и се питах дали тези пътища няма още повече да ни откъснат един от друг.

Дали щеше да настъпи ден, когато ще сме далечни и непознати.

Цялата сутрин ми мина като в мъгла: закуската, отскачането до Палатката с книжата за допълнителни хартия и мастило, после суетнята на сухите докове. Стоях заедно с останалите топографи и чаках да дойде нашият ред за качване в малката флотилия пясъчни салове. Зад гърбовете ни Крибирск постепенно се пробуждаше и се залавяше с обичайните си дела.

Отпред лежеше необикновената, подвижна и променлива тъма на Долината. Животните бяха твърде шумни и плашливи, за да се пътува с тях през Безморието, затова прекосяването ставаше с пясъчни салове: плитки корита с огромни платна, благодарение на които те се плъзгаха почти безшумно по мъртвите сиви пясъци. Сега саловете бяха натоварени със зърно, дървен материал и суров памук, но на връщане щяха да возят захар, пушки и всякакви други стоки, които се доставят в пристанищата на Западна Равка.

Докато разглеждах сала, който се състоеше едва ли не само от платно и паянтова платформа, в главата ми се въртеше единствено мисълта, че на него няма как да се скриеш.

Край мачтата на всеки сал, оградени от въоръжени до зъби войници, стояха по двама гришани от Етералки — Ордена на Призоваващите. Носеха тъмносини кафтани. Сребърната бродерия по маншетите и по края на одеждите им показваше, че са Вихротворци: гришани, които могат да повишават или понижават атмосферното налягане и да издуят платната с вятър, който да ни преведе по дългия път през Долината.