Ли Бардуго - Сянка и кост

— Значи сега съм пленница на Тъмнейший, така ли?

— Ти си под негова закрила.

— Каква е разликата?

Изражението на Иван остана непроницаемо.

— Моли се никога да не разбереш.

Свъсих вежди и се тръшнах на тапицираната седалка, но веднага изохках от болка. Забравила бях за раните.

— Прегледайте я — обърна се Иван към жената в алено. Маншетите й бяха украсени със сивата бродерия на Лечител.

Жената смени мястото си с един от опричниците и седна до мен. Някакъв войник надникна през вратата.

— Готови сме — каза.

— Добре — отвърна Иван. — Не спирайте никъде и бъдете постоянно нащрек.

— Ще се забавим само за смяна на конете. Спрем ли преди това, да знаете, че нещо не е наред.

Главата на войника изчезна и вратичката на каретата се затвори. Кочияшът не чакаше други заповеди. Вик, изплющяване на камшик и каретата се понесе напред. Усетих, че ме сковава леден страх. Какво ставаше с мен? По едно време дори мислех да отворя вратата на каретата, да скоча в движение и да побягна, но къде щях да отида? Намирахме се насред военен гарнизон и бяхме заобиколени от въоръжени до зъби стражи. Но дори да не беше така, къде можех да избягам?

— Моля, свалете си шинела — каза жената до мен.

— Какво?

— Трябва да прегледам раните ви.

Готова бях да се съпротивлявам, но каква полза? Свалих сковано шинела и позволих на Лечителката да смъкне ризата от раменете ми. Корпоралки бе Орденът на Живите и Мъртвите. Опитах се да мисля само за Живите, но тъй като никога досега не бях лекувана от гришанин, всяко мускулче в тялото ми беше изопнато от страх.

Тя извади нещо от малката си чанта и каретата се изпълни с острата миризма на химикал. Потръпвах при всяко докосване с впити в коленете ръце, докато тя почистваше раните ми. Щом приключи, усетих парене и щипане между плешките. Прехапах силно устни. Желанието да се почеша по гърба беше почти непоносимо. Най-накрая тя отново ме покри с ризата.

Разкърших предпазливо рамене. Болката беше изчезнала.

— А сега ръката — каза тя.

Почти бях забравила за раната, оставена от ножа на Тъмнейший, но китката и ръката ми лепнеха от кръвта. Тя попи прецизно направения разрез и поднесе ръката ми към светлината.

— Опитайте се да стоите неподвижно — каза, — или ще остане белег.

Постарах се да не мърдам, но при друсането на каретата това се оказа трудна задача. Лечителката прокара бавно ръка по раната. Усетих как кожата ми пулсира от жега. Ръката ми взе да смъди нетърпимо и пред смаяния ми поглед плътта сякаш засия, а ръбовете на раната се съединиха и кожата отново стана невредима.

Смъденето престана и Лечителката се облегна назад. Посегнах и опипах ръката си. На мястото на раната беше останал едва изпъкнал белег, но само толкова.

— Благодаря — казах благоговейно.

Лечителката кимна.

— Дай й твоя кафтан — обърна се към нея Иван.

Жената се намръщи, но колебанието й трая само миг, после смъкна червения си кафтан и ми го подаде.

— Защо ми е това? — попитах.

— Просто го вземи — изръмжа Иван.

Приех кафтана на Лечителката. Лицето й не изразяваше нищо, но разбрах, че й е болно да се раздели с дрехата си. Още преди да реша дали да й предложа в замяна покрития с кървави петна шинел, Иван потропа по тавана на каретата и тя забави ход. Лечителката дори не дочака тя да спре напълно, а отвори вратичката и изскочи.

Иван дръпна вратичката и я затвори плътно. Опричникът пак се премести до мен и отново поехме на път.

— Къде отива тя? — попитах.

— Връща се в Крибирск — отговори Иван. — Ще пътуваме по-бързо без излишен товар.

— Ти ми се виждаш по-тежък от нея — промърморих под нос.

— Облечи кафтана — нареди той.

— Защо?

— Защото е ушит от платно на Материалки и е непробиваем за куршумите.

Погледнах го. Възможно ли беше това изобщо? Чувала бях за гришани, оцелели след раняване от упор, което иначе би трябвало да е фатално. Никога не хващах вяра на такива истории, но нищо чудно това творение на Фабрикаторите да е зрънцето истина в приказките на селяните.

— Всички ли носите такива дрехи? — попитах, посягайки към кафтана.

— Когато сме на мисия — отвърна опричникът.

Едва не подскочих на място.

За първи път някой от охраната проговаряше.

— Само гледай да не те уцелят в главата — добави Иван със снизходителна усмивка.

Пропуснах думите му покрай ушите си. Кафтанът се оказа прекалено голям за мен. Тъканта му беше мека и необичайна, а кожената подплата с дълъг косъм топло обгръщаше тялото ми. Прехапах устни. Никак не беше справедливо опричниците и гришаните да носят защитно облекло, а обикновените войници — не. Дали и нашите офицери имаха такива дрехи?