Ли Бардуго - Сянка и кост

Каретата ускори ход. Докато Лечителката изпълни задачата си, бе започнало да се здрачава и Крибирск бе останал далеч зад нас. Надвесих се напред, опитвайки се да надзърна през прозорчето, но контурите на света отвън се бяха размазали в сумрака. Усетих как сълзите ми пак напират да потекат и примигнах да ги спра. Само преди няколко часа бях просто едно уплашено момиче, тръгнало към неизвестността, но тогава поне знаех коя съм и каква съм. С болка си спомних Палатката с книжата. Сигурно в този момент останалите топографи седяха сведени над работата си. Дали тъгуваха за Алексей? Дали щяха да говорят за мен и случилото се в Долината?

Вкопчих се във военния шинел, сгънат в скута ми. Това трябваше да е някакъв сън, влудяваща халюцинация, причинена от преживения ужас в „Долината на смъртната сянка“. Иначе нямаше как да съм облечена в гришански кафтан и да седя в каретата на Тъмнейший — същата тая карета, която едва не ме бе прегазила предния ден.

Някой запали светилник в каретата и в потрепващото му сияние можех по-добре да разгледам нейната покрита с коприна вътрешност. Дебелите възглавници на седалките бяха тапицирани с черно кадифе. Върху стъклата на прозорчетата беше гравиран знакът на Тъмнейший: два припокриващи се кръга — слънчево затъмнение.

Гришаните насреща ме изучаваха с нескрито любопитство. Червените им кафтани бяха от най-фина вълна, украсени с богата черна бродерия и обточени с черни кожи. Светлокосият Сърцеразбивач беше върлинест и мършав и имаше дълго меланхолично лице. Иван беше по-висок, по-широкоплещест, с вълниста кестенява коса и загоряла от слънцето кожа.

Сега, като го загледах по-внимателно, трябваше да призная, че беше красив.

„Освен това и сам го знае. Огромен красив побойник.“

Размърдах се неспокойно на седалката, притеснена от втренчените им погледи. Надзърнах през прозореца, но там се виждаше единствено сгъстяващият се мрак и отражението на бледото ми лице. Отново обърнах очи към гришаните, опитвайки се да потисна раздразнението си. Те продължаваха да ме зяпат. Напомних си, че тези мъже можеха да накарат сърцето ми да се пръсне в гърдите, но накрая не издържах.

— Не се каня да ви погодя някакъв номер — сопнах се.

Гришаните се спогледаха.

— Онова в шатрата не беше никак лош номер — отбеляза Иван.

Завъртях очи.

— Вижте, ако намисля да направя нещо наистина вълнуващо, ще имам грижата да ви предупредя овреме, затова… вземете да подремнете или пък се занимавайте с нещо друго.

Иван се нацупи обидено. Това ме постресна, но светлокосият Корпоралник лаещо се изсмя.

— Аз съм Фьодор — представи се той. — А това е Иван.

— Известно ми е — отвърнах. После наподобих осъдителния поглед на Ана Куя и добавих: — Много ми е приятно да се запознаем.

Те си размениха развеселени погледи. Не им обърнах внимание и продължих да се въртя неспокойно на седалката, опитвайки да се наместя удобно. Не беше никак лесно с тия двама въоръжени до зъби войници, които заемаха почти цялото място.

Каретата подскочи върху някаква неравност по пътя и пак се понесе напред.

— Безопасно ли е да пътуваме нощем? — попитах.

— Не — отговори Фьодор. — Но още по-рисковано ще е да спрем.

— Защото вече ме преследват по петите, така ли? — попитах саркастично.

— Ако не сега, то съвсем скоро ще стане.

Изсумтях презрително. Фьодор вдигна вежди и продължи:

— От стотици години „Долината на смъртната сянка“ прави услуга на нашите врагове: лишава ни от нашите пристанища, задушава ни, смуче силите ни. Ако ти наистина си Призоваваща слънцето, тогава силата ти може да е ключът, който ще отвори вратата към Долината, а защо не и да я унищожи. Но Фйерда и Шу Хан няма да наблюдават безучастно как се случва това.

Зяпнах насреща му. Какво очакваха тези хора от мен? И какво ли щяха да ми направят, като разберат, че не мога да им го дам?

— Това е нелепо — измънках.

Фьодор ме огледа от глава до пети, после се усмихна леко.

— Може и така да е — каза.

Свъсих вежди. Уж се съгласяваше с мен, но аз пак се почувствах оскърбена.

— Как я прикриваш? — попита внезапно Иван.

— Кое?

— Силата си — отвърна нетърпеливо той. — Как я прикриваш?

— Не я прикривам. Изобщо не знаех, че я има.

— Това е невъзможно.

— И въпреки това е така — отвърнах горчиво.

— Не са ли те изпитвали?

Споходи ме смътен спомен: три фигури с наметала в гостната на Керамзин, жената с надменно чело.

— Естествено, че ме изпитваха.