Ли Бардуго - Сянка и кост

Те закрещяха, някои изпуснаха мечовете, други взеха да ги размахват слепешката.

С ужас и страхопочитание наблюдавах как бойците на Равка постепенно вземат надмощие в битката и посичат с лекота ослепените и безпомощни противници.

Мъжът върху мен промърмори нещо неразбираемо. Предположих, че се моли. Той беше като окаменял и гледаше втренчено Тъмнейший с неприкрит ужас. Реших де се възползвам от вцепенението му.

— Ето ме! — провикнах се надолу.

Главата на Тъмнейший се извърна. Той вдигна ръце.

— Ней! — изблея фйерданът и вдигна високо ножа. — Не ми трябва да виждам, за да я пронижа в сърцето.

Затаих дъх. Над долчинката се възцари тишина, нарушавана единствено от стоновете на умиращите мъже. Тъмнейший отпусна ръце.

— Сигурно и сам виждаш, че си заобиколен от всички страни — спокойно каза той, но гласът му долетя през дърветата.

Наемният убиец стрелна поглед наляво и надясно, после нагоре към хребета на хълма, откъдето с насочени пушки се задаваха войници на Равка. Докато фйерданът се оглеждаше трескаво, Тъмнейший направи няколко крачки нагоре по склона.

— Не смей да приближаваш! — изрева мъжът.

Тъмнейший спря.

— Дай ми я — каза — и ще те пусна обратно при твоя господар.

Наемният убиец лудешки се изкиска.

— О, не, едва ли би го направил — отвърна той и поклати глава, все още вдигнал високо ножа над думкащото ми сърце, а жестокият му връх светеше на слънцето. — Тъмнейший не е пощадил ничий живот. — Той сведе поглед към мен. Миглите му бяха светлоруси, почти невидими. — Няма да те получи — тихо изтананика той. — Той няма да си получи вещицата. Нито тази сила. — После вдигна ножа още по-високо и нададе вой: — Скирден Фйерда!

Ножът се устреми надолу в сияйна дъга. Извърнах глава и стиснах ужасено очи, но преди да го направя, зърнах ръцете на Тъмнейший да разсичат въздуха пред него. Отново чух екот като от гръмотевица, а после… нищо.

Бавно отворих очи и пред погледа ми се разкри ужасяваща гледка. Отворих уста да изпищя, но от нея не излезе нито звук. Мъжът върху мен беше разсечен надве. Главата, дясното рамо и ръката лежаха на горската поляна, бялата длан продължаваше да стиска ножа. Останалата част от тялото за кратко продължи да стърчи и да се олюлява над мен, покрай надлъжния разрез на разполовения торс се виеше тъмен дим, който постепенно се разсея във въздуха. После осакатените останки се повалиха напред.

Възвърнах си гласа и запищях. Изпълзях заднешком, измъкнах се изпод разполовения труп, но не намерих сили нито да се изправя на крака, нито да отклоня поглед от смразяващата картина, цялата неудържимо се тресях.

Тъмнейший се втурна нагоре по хълма и коленичи до мен, закривайки с тялото си ужасяващите останки.

— Погледни ме — нареди.

Опитах да концентрирам погледа си върху лицето му, но продължавах да виждам единствено разполовеното тяло и кръвта, която се събираше на локва сред влажните листа.

— Какво… какво направихте с него? — попитах с треперещ глас.

— Каквото трябваше. Можеш ли да се изправиш?

Кимнах разтреперана. Той ме хвана за ръце и ми помогна да стана. Когато главата ми неволно се извърна към трупа, той ме хвана за брадичката и ме накара отново да го погледна в очите.

— Гледай мен — заповяда.

Кимнах и опитах да задържа поглед върху очите на Тъмнейший, докато ме подкрепяше надолу по хълма и раздаваше заповеди на хората си.

— Разчистете пътя. Трябват ми двайсет конници.

— А момичето? — попита Иван.

— Ще язди с мен — отвърна Тъмнейший.

Остави ме до коня и отиде да даде нареждания на Иван и останалите капитани. С огромно облекчение забелязах и Фьодор между тях — притискаше ръката си, но иначе изглеждаше невредим. Потупах коня по запотения хълбок и вдишах чистия мирис на коженото седло, опитвайки да успокоя препускащото си сърце и да забравя какво лежи на хълма зад мен.

Минути по-късно видях войниците и гришаните да се мятат по конете. Неколцина все още разчистваха ствола на дървото, препречило пътя, други се отдалечаваха подир силно пострадалата карета.

— Тя ще е за примамка — каза Тъмнейший, когато се върна при мен. — Ние ще поемем по южните друмища. Трябваше да го направим още от самото начало.

— Значи и вие грешите? — изтърсих, без да се замисля.

Той замълча и стисна нервно устни, докато слагаше ръкавиците.

— Не исках…

— Естествено, че греша — проговори най-накрая. Изви устни в полуусмивка. — Просто не го правя често.