Ли Бардуго - Сянка и кост

— Кога?

— Когато бях на осем.

— Прекалено късно — заключи Иван. — Защо родителите ти не са го направили по-рано?

„Защото бяха мъртви — помислих си, но не го казах гласно. — А никой не се е загрижил особено за сираците в имението на княз Керамзов.“ Вдигнах рамене.

— В това няма никаква логика — изръмжа Иван.

— Нали и аз точно това се опитвам да кажа! — Наведох се напред, местейки отчаяно поглед от Иван към Фьодор и обратно. — Не съм това, за което ме мислите. Аз не съм Гриша. Онова, което стана в Долината… Не знам какво се случи там, но не съм го направила аз.

— А в шатрата на Гриша какво стана? — кротко попита Фьодор.

— Не мога да го обясня, но не беше мое дело. Тъмнейший направи нещо, като ме докосна.

Иван се разсмя.

— Нищо не е направил. Той е муска.

— Какво?

Фьодор и Иван пак се спогледаха.

— Оставете — сопнах се, — и без това не ме е грижа.

Иван бръкна в пояса си и извади от там нещо на тънка сребърна верижка. После ми го подаде да го разгледам. Любопитството надделя и аз се наведох напред, за да го видя по-добре. Приличаше на сноп остри черни нокти.

— Какво е това?

— Моята муска — гордо отвърна Иван. — Нокти от предната лапа на шерборнска мечка. Убих я със собствените си ръце, когато завърших училище и отидох на служба при Тъмнейший. — Той се облегна назад и пъхна верижката обратно в пояса си.

— Муската усилва мощта на Гриша — обясни Фьодор. — Но тая мощ все пак трябва да я има.

— Всички гришани ли имат муска? — попитах.

Фьодор се скова.

— Не — отвърна той. — Муската е голяма рядкост и е много трудно да се сдобиеш с нея.

— Само фаворитите на Тъмнейший имат муска — самодоволно поясни Иван.

Съжалих, че попитах.

— Тъмнейший е жива муска — обади се Фьодор. — Това си усетила.

— Също като ноктите ли? В това ли е неговата сила?

— Част от неговата сила — поправи ме Иван.

Полазена от внезапен студ, аз се загърнах още по-плътно в кафтана. Припомних си увереността, която бе нахлула в мен при докосването на Тъмнейший, и онова странно познато вътрешно усещане за нечий зов — зов, който настояваше за ответ. То бе едновременно плашещо и вълнуващо. В този момент всичките ми страхове и съмнения бяха изместени от някаква непоклатима увереност. Дотогава бях никой, беглец от безименно селце, кльощаво и непохватно момиче, запратено сам-само насред сгъстяващия се мрак. Но когато пръстите на Тъмнейший се бяха сключили около китката ми, аз се бях почувствала различно, сякаш бях нещо много повече. Затворих очи и опитах да се съсредоточа, опитах да възстановя онова чувство на сигурност, да освободя с взрив оная несъмнена и съвършена мощ. Но нищо не се получи.

Въздъхнах и отворих очи. Иван изглеждаше страшно развеселен.

Желанието да го сритам беше почти непреодолимо.

— Чака ви голямо разочарование — смотолевих.

— За твое добро се надявам да грешиш — отвърна Иван.

— За наше общо добро — добави Фьодор.

Изгубих представа за времето. Отвъд прозорците на каретата се редуваха ден и нощ. Почти не откъсвах очи от пейзажа навън, търсейки някоя позната гледка. Очаквах да избираме по-глухите пътища, но вместо това се носехме по Вий — Фьодор ми обясни, че Тъмнейший държал на скоростта пред това да се придвижваме незабелязано. Надявал се да се озова на сигурно място зад двойните стени на Ос Олта, преди слухът за моята мощ да е стигнал до ушите на вражеските шпиони и наемни убийци, които действаха в пределите на Равка.

Поддържахме безмилостно темпо. Понякога спирахме, за да сменим конете, и тогава ми позволяваха да се разтъпча. Успеех ли да заспя, сънищата ми бяха населени с чудовища. Веднъж се събудих внезапно с разтуптяно сърце и видях Фьодор да ме наблюдава. Иван спеше до него и гръмко хъркаше.

— Кой е Мал? — попита.

Досетих се, че сигурно съм говорила насън. Смутена хвърлих бегъл поглед към опричниците от двете ми страни. Единият гледаше безстрастно напред, другият дремеше. Навън лъчите на следобедното слънце прозираха през клоните на брезовата горичка, откъдето минавахме с тътен.

— Никой — отвърнах. — Един приятел.

— Следотърсачът ли?

Кимнах.

— Заедно бяхме в „Долината на смъртната сянка“. Той ми спаси живота.

— А ти — неговия.

Отворих уста, за да възразя, но се спрях. Аз ли бях спасила живота на Мал?

Тази мисъл ме стъписа.

— Да спасиш живот, е голяма чест, а ти си спасила много — каза Фьодор.

— Но не достатъчно — прошепнах, припомняйки си ужасения поглед на Алексей, когато потъна в мрака. Щом като обладавах такава мощ, защо не бях могла да спася и него? Или някой друг от онези, които погинаха в Долината. Погледнах към Фьодор. — Щом смяташ, че спасяването на нечий живот е голяма чест, защо тогава стана Сърцеразбивач, а не Лечител?