Ли Бардуго - Сянка и кост

Вдигна качулката и протегна ръка да ми помогне да се кача на коня. За миг се поколебах. Виждах мрачен ездач с черна наметка, а качулката криеше лицето в сянка. Пред погледа ми отново се появи разполовеният труп и стомахът ми се обърна.

Сякаш прочел мислите ми, той повтори:

— Направих това, което трябваше, Алина.

Знаех, че е така. Той ми беше спасил живота. Пък и имах ли друг избор?

Подадох ръка и се оставих Тъмнейший да ме качи на седлото. Той се метна зад мен и препусна в тръс.

Докато излизахме от долчинката, започнах лека-полека да осъзнавам какво се беше случило току-що.

— Трепериш — обади се той.

— Още не съм привикнала с опитите да ме убият.

— Така ли? Не съм забелязал.

Обърнах се да го погледна. Беглата усмивка все още играеше върху лицето му, но въпреки това не бях съвсем сигурна, че се шегува. Отново се извърнах напред и продължих:

— Освен това току-що видях разполовен човек. — Опитвах се да говоря с безгрижен тон, но не можех да скрия треперенето на гласа си.

Тъмнейший прехвърли юздите в едната си ръка и свали ръкавицата от другата. Замрях, когато усетих да плъзга голата си длан под косата на врата ми и да я притиска към основата на черепа. Смайването отстъпи място на умиротворение, когато познатото усещане за сигурност и мощ нахлу в мен.

Все така хванал в шепа главата ми, той смушка коня и препусна в галоп. Затворих очи и се опитах да освободя ума си от всякакви мисли; скоро въпреки неравния бяг на коня и преживения ужас потънах в неспокоен сън.

Следващите няколко дни ми бяха като в мъгла — чувствах се замаяна заради неудобствата по време на пътуването и от изтощение. Избягвахме Вий и се придвижвахме по черни пътища и тесни ловни пътеки; напредвахме с бързината, която ни позволяваше хълмистата, а често и опасна местност. Накрая загубих представа къде се намираме и колко далеч сме стигнали.

След първия ден двамата с Тъмнейший яздехме поотделно, но открих, че винаги знам къде точно се намира той в редицата конници. Повече не ми проговори и с течение на дните започнах да се тревожа дали не съм го обидила някак. (Толкова малко бяхме говорили, че изобщо не схващах как съм могла да го направя.) Понякога го хващах да ме гледа с хладни и безизразни очи.

Никога не съм била кой знае какъв ездач, а и наложеното от Тъмнейший темпо си казваше своето. Както и да седнех върху седлото, винаги нещо ме болеше. Зяпах равнодушно между потрепващите уши на коня и се опитвах да не мисля за изтръпналите си крака и пулсиращата болка в кръста. На петата нощ спряхме да пренощуваме в една изоставена ферма и аз се готвех радостно да скоча от седлото, но бях толкова схваната, че непохватно се стоварих на земята. Благодарих на войника, който пое грижата за коня ми, и се заклатушках бавно надолу по ниския хълм, откъдето се чуваше ромон на поточе.

Приклекнах с треперещи крака на брега и наплисках лицето и ръцете си със студена вода. През последните няколко дни във въздуха се усещаше промяна и ведрото синьо есенно небе постепенно ставаше начумерено сиво.

Войниците явно очакваха да стигнем Ос Олта преди настъпването на истинската зима. И тогава? Какво щеше да стане с мен, когато пристигнем в Малкия дворец? Какво щеше да се случи, щом се окажех неспособна да направя онова, което се иска от мен? Никак не беше благоразумно да се разочароват царствените особи. Нито пък Тъмнейший. Съмнявах се, че ще се размина само с потупване по гърба и че после ще ме върнат обратно в моя полк. Чудех се дали Мал е още в Крибирск. Ако раните му вече бяха заздравели, можеше да са го пратили пак да пресече Долината или пък на друга мисия. Спомнях си как лицето му бе потънало сред тълпата в шатрата на Гриша. Не можах дори да се сбогувам с него както се полага.

В сгъстяващия се мрак разкърших схванатия си гръб и крайници и се опитах да се отърся от унинието, което започваше да ме обзема. Така може би бе най-добре, помислих. Как изобщо бих могла да се сбогувам с Мал?!

„Благодаря, че ми беше приятел и направи живота ми по-поносим. И, о, извинявай, че се влюбих в теб. Ще си пишем!“

— На какво се усмихваш?

Извърнах се рязко и впих поглед в мрака. Гласът на Тъмнейший сякаш изплува от сенките. Той се спусна до ручея, приклекна на брега и наплиска лицето и тъмната си коса.

— Е? — вдигна поглед към мен.

— На себе си — признах.

— Толкова ли си забавна?

— Направо да си умреш от смях.

Той ме огледа на гаснещата светлина. Изпитах тревожното усещане, че ме изучава. Като се изключи леко напрашеният кафтан, по нищо друго не му личеше колко път сме изминали. Кожата ми настръхна от смущение, когато си дадох сметка как изглеждам в износения и прекалено широк за мен кафтан, с тая немита коса и синините по лицето, останали от ударите на наемния убиец. Дали сега, когато ме бе огледал по-добре, вече не съжаляваше, че ме е домъкнал чак тук? И аз ли влизах в числото на неговите редки грешки?