Дерек Ланди - Демон шосе

Но не можеше да затвори очи. Не можеше да си позволи да повярва, че е бил вятърът. Не и без да провери.

Стана от леглото, застана насред тази студена, студена стая, а по голите ѝ ръце пробягваха тръпки. Стигна до прозореца със седем стъпки. Искаше ѝ се да бяха повече. Дръпна завесите.

Стаята ѝ беше на втория етаж. Глен беше пред нейния прозорец, застанал в мрака и нищо повече. Изглеждаше толкова блед. Толкова тъжен.

С треперещи ръце, Амбър дръпна завесите обратно.

Остана на място пет минути.

Когато отново погледна навън, вече го нямаше. Полумесецът се бореше да се покаже иззад някакви облаци и се опитваше с всички сили да освети със сребърната си светлина сградите и домовете наоколо. Хората в тези домове спяха, цели семейства на топло в леглата си. На сутринта щяха да се събудят, децата щяха да отидат на училище, родителите — на работа или каквото там имаха да правят, щяха да се карат или да спорят, а родителите нямаше да разбират, а децата щяха да се втурват в стаите си и да тръшват вратите, а животът щеше да си продължава по обичайния начин, или колкото бе възможно да е обичаен.

Нормалното, разбира се, беше субективно нещо. И животът си беше такъв, сега като се замисли.

Посегна към лентата, за да затвори отново завесите и се случи така, че погледна на изток, към дългия тъмен път, по който бяха дошли. Там надалеч — много, много надалеч забеляза да приближават мънички светлинки. Общо пет. Мотори.

Амбър грабна маратонките, якето и чантата. Затропа по вратата на Майло и той изхвърча отвътре, напълно облечен.

Качиха се на Чарджъра и отпътуваха.