Дерек Ланди - Демон шосе

Тя се дръпна от ръба, застана на колене и ръце и долази до най-близкото стоманено въже. Хвана го здраво, изправи се и видя как създанието стигна до върха на крана и тръгна към нея.

— Майло! — изкрещя. — Грегъри!

Вятърът отнесе думите ѝ. Стоеше, стиснала въжето и наблюдаваше как създанието се приближава към нея. Не можеше да бяга, не можеше да се скрие, не можеше да се спаси, не можеше да се бори. Не можеше да се бори с това . Можеше само да умре. Погледна надолу. Можеше да сложи край на всичко сега. Да направи една крачка и да полети надолу. Ужасяващо, но безболезнено и определено по-добре от това, което я очакваше, ако останеше на място.

Ридаейки, Амбър вдигна единия си крак, поне опита. Но той не помръдваше. Опита да се хвърли, но тялото ѝ не се подчиняваше. Краката ѝ не помръдваха, ръцете не пускаха въжето.

— Моля те — прошепна сама на себе си тя, но тялото не слушаше. Отхвърляше заповедите ѝ. То тихо щеше да се отправи към смъртта, без значение какво желаеше тя. То искаше да се бори. Искаше да оцелее .

Тялото ѝ вибрираше от енергия, като електричество — енергия, която можеше да я накара да бяга бързо или да я накара да се застопори като задръстена машина, а тя гледаше как създанието приближава. Вече беше практически над нея. Сега щеше да се спусне, а тя нямаше път за бягство и то отново щеше да впие устата си в нея и да я убие. След това нямаше да оцелее. Без съмнение щеше да я убие, щеше да успее там, където се провалиха родителите ѝ, където се провали вещицата, където се провалиха вампирите и серийният убиец, и онзи от ресторанта. Как му беше името? Името на момчето от ресторанта, на което беше отхапала пръста? Как му беше проклетото име?

Брандън — това беше. Брандън.

Съществото се спусна върху контейнера и докато се опитваше да запази равновесие, Амбър пусна стоманеното въже и хукна към него. Отскочи, заби двата си крака в гърдите му и го запрати отвъд ръба. Тя се извъртя, като търсеше къде да се хване, но мятащите се ръце на съществото я сграбчиха за крака и тя също се озова във въздуха.

И двамата падаха.

Носеха се надолу.

Въртяха се из свистящия въздух.

Изведнъж нещо се блъсна в нея, усети две силни ръце около себе си и чу пляскането на огромни крила; гледаше как създанието пада на земята, далеч под нея и се разбива в отвратителна експлозия от кръв и телесни части, докато тя се издигаше нагоре.

Бъкстън я пусна, инерцията я понесе през въздуха, а ръцете и краката ѝ махаха безпомощно. Тя докосна земята и се сви на кълбо, претърколи се и накрая спря чудно болезнено.

Полежа за момент — приятен дълъг момент, след което вдигна глава и видя родителите си, които идваха за нея.

Амбър влетя тичешком в склада, хукна нагоре по стълбите, но се сети, че там горе ще се озове в капан, затова скочи обратно на долната площадка и прекоси склада. Нямаше къде да се скрие, освен зад двигателния блок.

Стигна до него и понечи да се скрие, но завари Едгар, който се спотайваше там. Той вдигна към нея очи, пълни със сълзи, а тя го удари и той се свлече. Приклекна до него и се заслуша в стъпките на родителите си.

— Не сме се побъркали — каза Бети, — нали, Бил?

— Никак даже — отвърна Бил.

— Доказа се — рече майка ѝ. — Впечатлени сме. Наистина. Хайде, излез, мила. Има много неща, за които да си поговорим.

Рамото на Амбър кървеше лошо. Не можеше да се бие с тях, не можеше да избяга. Бяха по-силни, по-бързи и по-добри. Имаше една-единствена възможност. Точно там, точно в този момент, имаше само един начин да избяга.

Тя бръкна в джоба си.

— Ще трябва да скроим план — продължи Бил. — Сияйния демон няма да е доволен от нито един от нас — най-вече от теб. Ще сме по-силни, ако сме заедно.

Амбър откъсна една клечка от кибрита, който беше взела от къщата на Едгар в Маями. Пусна клечката върху кръга, очертан с барут и се изправи.

Родителите ѝ се усмихнаха, Бил отвори уста да каже нещо, но Бети забеляза пламъците, сграбчи го и го изтика със себе си в кръга, точно преди пламъците да се срещнат и да посинеят.

И в този миг се озоваха в замъка на Сияйния демон, с петте арковидни врати, извратените гоблени и витражите.

Бил и Бети се въртяха объркани. По тяхно време призоваването беше означавало, че Демонът ще се яви пред тях. Амбър не си направи труда да им обясни, че вече не е така.

Дъхът ѝ кристализира, докато свикваше с новата среда.

Сега вече можеше да чуе далечните писъци и виждаше по-добре в мрака.

— Привет, Жокер — каза тя.