Дерек Ланди - Демон шосе

— Хранила си се — каза той.

— Да, така е — отвърна тя.

Той я погледна.

— Не остава много време, преди кръвта ти да стане безполезна за мен. Побързай.

Амбър се приближи до масата, до петте шишенца с кръв и едничкото празно. Представителят ѝ връчи скалпела.

— Изглежда остър — рече тя.

Той не отговори.

— Сега ръката ли да си срежа? Вече кървя и без това. Може ли да използвам тази кръв?

— Можеш.

Тя кимна, постави шишенцето близо до себе си, а после вдигна поглед.

— Какво прави с толкова много? Имам предвид Сияйния демон. Пие ли я? Къпе ли се в нея?

Представителят не отговори.

Амбър се усмихна нервно.

— Явно няма да коментираш личните навици на шефа, а? Мисля, че разбирам.

— Губиш време.

Тя кимна.

— А откъде се появи този твой шеф, така или иначе? От ада ли е? Аз в ада ли бях като говорих с него?

— Въпросите ти нямат отношение към момента.

— О. Да. Аха, хубаво.

— Кръвта ти.

— Да. Кръвта ми.

Тя постави на масата празното шишенце и вдигна едно пълно.

Представителят се намръщи.

— Внимавай с…

— Моля? — попита Амбър и метна стъкленицата в същата пирамида, на която се набучи Имелда.

Кръвта пръсна от експлодиралото стъкло, а представителят извика, твърде зашеметен, за да помръдне. Амбър превърна ръцете си в лапища и счупи още две, преди той да се хвърли върху ѝ. Беше изненадващо силен за някой толкова стар, но тя успя да грабне още едно шишенце, докато той спасяваше последното. Задържа го близо до гърдите си, докато гледаше с присвити очи.

— Защо? — изграчи той.

Тя метна своето шишенце във въздуха и го хвана с една ръка.

— Родителите ми са чудовища. Твоят господар е Демон. Защо ще искам да участвам в това?

— Нямаш представа какво направи — отвърна старецът. — Нямаш представа какво ще означава това за теб .

Амбър вдигна рамене.

— Ясно ми е, че много хора ще ми бъдат силно ядосани. Но нямам нищо против, понеже твоят шеф ще бъде ядосан доста и на теб. Ти допусна това да се случи, в крайна сметка. Беше достатъчно глупав, за да ми позволиш да се приближа толкова много. От тази гледна точка, всичко е по твоя вина.

— Дай ми стъкленицата.

Тя я вдигна.

— Какъв е смисълът? Големия сияйник няма да е доволен от две шишенца. Това си е истинска обида, нали така? Така че хайде сега — аз ще смачкам ей това, а ти — онова. Я да видим кой може да хвърля по-надалече.

— Господарят ми изисква шест стъкленици — каза представителят. — Когато родителите ти и приятелите им те изядат, ще се напълнят още четири.

— Ха — рече Амбър. — Не се бях сетила за това.

Тя понечи да хвърли, но представителят скочи и изскубна шишенцето от ръката ѝ за част от секундата, преди рамото му да се забие в гръдния ѝ кош. Това я повали, тя падна на земята, търкулна се и спря. Представителят внимателно постави двете шишенца обратно на масата.

— Много си пъргав за старец недъгав — промърмори Амбър.

— Предизвика много неприятности — каза той.

— Аха — изправи се, а пристанищният вятър играеше с косата ѝ. — И какво ще направиш по въпроса, старче?

Той я погледна и порасна. Ръцете и краката му се удължиха, разкъсаха дрехите и ги превърнаха в парцали. Той се извиси над нея, висок три метра, тънък като вейка. Кожата му посивя и се изглади, почти гумена като на акула, а очите му се събраха, носът му потъна в лицето, устните се разтегнаха в невъзможно широка линия, притвориха се и разкриха втора уста, която не беше нищо повече от дупка, осеяна с извити зъби.

Не беше вече човек, беше нещо, създание, и то изпищя срещу Амбър, но тя вече отстъпваше назад, докато в паметта ѝ нахлуваха хиляди кошмари. Опита се да избяга, но се подхлъзна на останки от Имелда и в този миг създанието се озова върху ѝ.

Тя заби лявата си ръка под брадичката му и се опита да го задържи на разстояние. Зъбите от втората уста се движеха, вълнуваха се от нетърпение да се доберат до нея. По кожата ѝ се образуваха защитни люспи. Дъхът на създанието беше студен и вонящ, беше силно, по-силно от нея и независимо колко силно го буташе, то се приближаваше все повече и повече и с една финална атака залепи устата си в рамото ѝ.

Амбър изпищя, когато зъбите се впиха в кожата така, сякаш изобщо нямаше люспи. Отвъд болката, която беше изключителна в поразителната си яснота, усещаше как тези зъби проникват в плътта ѝ. Тя пусна ноктите на свободната си ръка и се опита да ги забие в ребрата на съществото, но не успя да пробие гумената кожа. Тя рухна на земята, а то се озова отгоре ѝ. По ръката, по гърба и по гърдите ѝ се стичаше кръв. Тя изпищя и започна да дращи, да замахва, да блъска, но то дори не забеляза. Просто пиеше.