Дерек Ланди - Демон шосе

— Точно така — отвърна Майло и не помръдна.

Амбър наблюдаваше как пространството между двамата мъже се зарежда с напрежение и тогава се намеси Бети, като постави длан върху ръката на Бил.

— Трябва да тръгваме — каза тя. — Трябва да потеглим веднага.

— Не забравяйте приятелчетата си — обади се Бъкстън.

С бавни движения баща ѝ се приближи към Грант, а майка ѝ отиде при Кърсти. Амбър само стоеше и чакаше да погледнат към нея. Баща ѝ вдигна Грант за яката на ризата. На нея не обърнаха никакво внимание. Щяха да си излязат и да си тръгнат, а за нея — нула внимание.

— Извинете се! — изкрещя тя.

Всички се вторачиха в нея.

— Моля? — попита Бил.

— Извинете се — повтори Амбър, като се опитваше да контролира гласа си. Нямаше да заплаче. Не и пред тях. Никога повече. — След всичко, което ми причинихте, най-малкото можете да…

— Ти развали всичко — каза майка ѝ.

От тези думи Амбър онемя.

— Ние ти дадохме живот — намеси се баща ѝ. — Шестнайсет години нямаше нещо, което да ти липсва. Осигурявахме те, пазехме те, оставихме те да имаш приятели, да ходиш на училище… А можехме да не го правим. Можехме да те заключим на тавана. Само че ние ти позволихме да си поживееш. А ето… ето как ни се отплащаш.

Гърлото ѝ се беше свило.

— Искахте да ме убиете — отвърна.

— Нещата винаги приключваха така — заяви Бил. — Знаехме, че имаш само шестнайсет години и решихме да те оставим да ги прекараш както желаеш. Позволихме ти да си щастлива, Амбър.

— Вие мислите… че съм била щастлива?

— Това беше най-доброто. А ние сме добри родители.

Бил кимна.

— Бяхме много добри родители. Някога да сме ти викали? Да сме те наказвали? Оставихме те да си живееш живота, както си искаш. Да не мислиш, че е наша вината, задето нямаше нито един приятел в истинския живот? Нас ли обвиняваш за това? Не че се оплакваме. Едничкото хубаво нещо на социопата — никой нямаше да рови много в изчезването ти. Бяхме чудесни родители и се опитвахме само да ти дадем един хубав живот.

Амбър се намръщи — това звучеше просто невероятно.

— Смятате, че сте ми правили услуга?

— Всяка минута — отвърна Бети, — всяка секунда от шестнайсетте ти години беше възможна, защото искахме да захраниш силата си. Това е предназначението ти, Амбър. Винаги е било. Не си била създадена за друго, също както брат и сестра ти не бяха създадени за друго, освен да поддържат нас, да можем да продължим. Не става дума за теб. Това не е твоята история, Амбър, това си е нашата история. Няма да предадем юздите на младото поколение, не и когато сме по-добрите, по-бързите, по-умните, по-смелите. Заслужаваме си нашата сила и нашия живот, понеже сами сме си ги изковали. А ти? Твоето поколение? Очаквате всичко наготово. Никога не ви се е налагало да работите, да работите наистина, за каквото и да било. И какво сте заслужили? Наистина, какво сте заслужили?

— Възможност — отвърна Амбър.

— Ти пропиля своята — каза Бил. Преметна Грант през рамото си. — Ти провали всичко за всички. Имелда умря заради теб. Уби Алистър. А сега ние трябва да бягаме, а ти… Представа си нямаш какво те чака.

Той излезе, а Бети захвана Кърсти за ръцете.

— Просто трябваше да ни оставиш да те убием — каза Бети и последва съпруга си, влачейки подире си Кърсти.

Бяха на шестия ден от пътуването си към Аляска и бяха отседнали в един семеен хотел преди Едмънтън, Канада. Чантата на Амбър стоеше до вратата. Спеше по дънки и чорапи. Същата вечер беше яла за пръв път от дни и за пръв път от седмица бе имала възможност да се изкъпе. Бяха неща, на които вече гледаше като лукс. Вече бе възприела добрия нощен сън като екстравагантност, която не може да си позволи, а що се отнася до общото усещане за сигурност…

При най-дребния шум, очите ѝ рязко се отваряха, а тялото ѝ се напрягаше. Къщата скърцаше и стенеше около нея и тя креташе някъде там, на ръба на съня през дългите часове. Чудеше се дали и на Майло му е трудно да спи в съседната стая. Беше се държал още по-несговорчиво от обикновено, откакто бяха избягали от Ню Йорк. Тя предпочиташе да ѝ беше сърдит, може би заради неприятностите, в които го беше забъркала, но знаеше, че не е това, знаеше истината.

Той се страхуваше.

Хрътките бяха по петите им и Майло се страхуваше. Тя чу някой да вика името ѝ и едва не изпищя.

Не помръдна. Не се изправи. Остана да лежи и се заслуша. Може би се беше объркала. Може би беше вятърът или тръбите, или въображението ѝ. Амбър лежеше — статуя от нервни окончания, опънати като тетиви на лъкове. Спря да диша. Зачака.