Дерек Ланди - Демон шосе

Изяждаха я жива и умря, едва когато Бил извади сърцето ѝ.

Наблюдаваше ги от мрака как се натъпкват с тялото на Имелда.

Щом приключиха, захвърлиха останките в прахоляка и се отдалечиха с олюляване. На Амбър ѝ трябваше известно време, за да разбере, че са пияни. Бил и Бети легнаха върху капака на колата си, а Грант и Кърсти затанцуваха с валсова стъпка в жълтата светлина, кикотеха се и пееха, докато се стараеха да не се настъпват. Алистър се клатушкаше покрай тях и си мърмореше нещо под носа. Опита се да използва една от колите, за да се подпре, но загуби равновесие, свлече се бавно и тромаво, а когато се озова на земята, си остана да лежи там, свит на кравай, клонящ към сън. Пияни демони с омазана в червена кръв червена кожа. Приближи се още един комплект фарове. Кръгли светлини, близо една до друга — доста по-близо от тези на модерните коли. Амбър се мръдна и приклекна, за да огледа по-добре приближаващата се кола. Не знаеше как се казва, но беше стара — от тридесетте или четиридесетте години, с продълговатите предници и стъпенките отстрани, като онези, на които стъпвали гангстерите, след като обирали банки.

Родителите ѝ бяха станали, изстъргваха от устите си засъхналата кръв и оправяха дрехите си. Грант изрита Алистър, който се събуди, видя колата и веднага се стегна.

Колата спря и двигателят замлъкна. Отвътре слезе плешив възрастен мъж.

Беше дребен, с приведени рамене и носеше вълнена жилетка върху риза и вратовръзка. Бръкна в колата и извади голям черен куфар, който приличаше на старите лекарски чанти. След това издърпа една портативна маса и понесе двете неща към ярко осветения кръг, където го чакаха демоните. Подаде масата на Бил, който я разгъна. След това старецът постави куфарчето отгоре.

Извади спретната купчинка бинтове, а после шест малки шишенца — едно по едно, като ги подреди в редичка на масата. Бил застана до първото шишенце. Бети — до него. Само пред последната стъкленица нямаше никой.

Старецът подаде на всеки по един скалпел с дълго острие. Остана му един излишен.

Бил свали якето си и нави ръкава на ризата. Прокара острието по червената си кожа и задържа ръката си над шишенцето. Кръвта се точеше на непрекъсната струя. Останалите повториха процедурата.

Когато шишенцата се запълниха, те поставиха корковите запушалки и бинтоваха раните си.

Старецът погледна стъклениците. Неодобрително се вторачи в шестата.

— Ужасно съжаляваме — заоправдава се Бил, — но Имелда, тя… тя ни предаде.

— Сделката включва шест стъкленици — каза старецът.

— Ще ви дам още от моята — отвърна Бил, но по лицето на мъжа премина такова отвращение, че Бил буквално направи крачка назад.

— Кръвта ви вече губи сила — заяви старецът. — Условията на сделката са съвсем конкретни.

Бети се усмихна с милион-ватовата си усмивка.

— Ще напълним и шестото, уверявам ви. Ще намерим дъщеря ни. Тя е тук, наблизо е. Отново ще се нахраним и ще би дадем достатъчно, за да запълним още шест шишенца.

Беше изненадващо, но от тези думи все пак ѝ стана болно. Амбър щеше да се изсмее, ако не ѝ се плачеше толкова много.

— Не проявявам интерес към нови шест — заяви старецът. — Изискването ми е само количество, достатъчно да запълни тази празна стъкленица, както е според уговорката.

— Знаем — тихо отвърна Бил. — Имате безрезервните ни извинения за неудобството. Ако се съгласите да останете тук, ще я намерим. Ей сега ще я открием.

Старецът въздъхна и те приеха въздишката му за съгласие.

Амбър залегна, когато те се пръснаха да я издирват. Бързо изтрезняваха, но подминаха скривалището ѝ, без дори да хвърлят поглед надолу.

Тя заобиколи и се приближи в сянката на стария автомобил. Надникна иззад колата, за да огледа стареца и стъклените му шишенца. Можеше да се промъкне при него, да му предложи кръвта си и да се приближи достатъчно, за да ги изпочупи до последното. Тогава щеше да се върне при Сияйния демон с празни ръце, а Демонът щеше да се вбеси толкова, че щеше да помете родителите на Амбър и да се погрижи за проблема ѝ вместо нея.

Планът си беше дяволски добър. Освен това беше нейният дяволски добър план.

Старецът се обърна в нейната посока. Невъзможно. Нямаше как да я вижда. Не би могъл да…

Очите му се сключиха с нейните. Той не каза нито дума.

Тя си остана на място, приклекнала.

— Казвам се Амбър — заговори тя, като се стараеше да е тихо. — Аз… съм тази, която търсят.

— Нямам какво да ти кажа, дете.