Дерек Ланди - Демон шосе

— Не искахме да те изплашим — продължи Бети, — нито да те преследваме. Не искахме да те принуждаваме да се свързваш с… с хората, с които си се свързала. Просто искахме милото ни детенце да бъде щастливо за целия си кратък живот. Да бъде обичано. А всичко се обърка — Бети се обърна и притисна глава в рамото на Бил.

Той я потупа утешително по гърба.

— Няма нищо, любима. Амбър разбира. Амбър, разбираш, нали? Хайде излез сега. Животът, който ти дадохме, си е наш и ще си го вземем обратно. Той не ти принадлежи.

— Моля те, миличка — извика Бети. — Не правѝ нещата по-трудни, отколкото са.

Яростта се разгоря в гърлото на Амбър, докато наблюдаваше как родителите ѝ се споглеждат тъжно.

„Никой не се хваща на това“, искаше да изкрещи. „Никой не ви вярва. Защо изобщо си правите труда да се преструвате?“

Само че си премълча.

Бил се извърна леко, направи знак с пръст и другите излязоха от тъмнината.

Амбър замръзна на място, когато избутаха Имелда насред светлината.

Тя падна. Ръцете ѝ бяха вързани зад гърба и имаше парцал в устата. Дрехите ѝ бяха изпокъсани, но дори от толкова далече, Амбър виждаше кървави петна. Най-притеснителното беше, че връхчетата на рогата ѝ бяха отчупени.

Бил я завлачи през прахоляка. Стигнаха до пирамидата от счупени тръби и той задържа лицето ѝ на сантиметри от назъбения край на една тръба.

— Ако не излезеш веднага, ще се наложи да убием скъпото ти лелче Имелда. Тя успя да ни баламоса, наистина успя. Искрено вярвах, че те ненавижда още от мига, в който се роди. Всички така смятахме. Но не успяхме да надникнем в гадничкото ѝ, долно сърчице.

— Заслужава ли Имелда да умре? — попита Бети, разперила ръце така, че да обхване целия двор. — О, да, заслужава. Но дали заслужава да умре тази вечер? Дали заслужава да умре вместо теб, в невероятни болки? Е, това е въпрос, на който само ти можеш да отговориш, Амбър. Какво мислиш?

— Ще броим обратно от десет — извика Бил. — Девет. Осем.

Амбър не можеше да позволи това да се случи. Просто не можеше. Имелда беше едничкият човек на този свят, който я обичаше. Беше помислила, че я е загубила — нямаше да понесе да я загуби отново.

Амбър изтича обратно надолу по стълбите. Те не забелязаха, че се приближава, докато не стигна до тях и не хвърли лоста, след което пристъпи на светло. Бил спря на три.

— Тук съм — каза Амбър.

— Виж ти — рече Кърсти, — добре се поддържаш, а?

— Казах ти, че е красавица — каза Бети.

— Моята дъщеря — обади се Бил. — Кой би помислил?

— Пуснете я — каза Амбър. — Пуснете Имелда и ще остана при вас.

Бил се усмихна, вдигна Имелда нагоре и я поведе обратно към групата. От толкова близо се виждаше колко много я бяха били.

— Чакайте — обади се Алистър и пристъпи напред. — Бил, Бети… Имам алтернативен вариант. Няма нужда да убиваме Амбър. Чуваш ли, Амбър? Няма нужда да умираш. Много ме впечатли в Индиана. Силна си. Безмилостна дори. Ти си достойна за възхищение. Като нас си.

— Ооо — рече Грант. — Схванах. Ах, ти, куче такова. — Той се разсмя.

— С ваше разрешение — обърна се Грант към Бил и Бети.

Родителите на Амбър се спогледаха.

— Това не ми харесва — рече Бил.

— Какъв друг избор имаме? — попита Бети. — Амбър, мила, ще помислиш ли за този вариант? Да се присъединиш към нас?

Амбър се намръщи.

— Какво?

— Имелда е предателка. Не можем да ѝ вярваме повече. Вън от играта е. Така че ние шестимата ставаме петима.

— Освен ако не се присъединиш — добави Алистър. — На първо време няма да се налага да правиш нищо. Грант и Кърсти вече свършиха работата.

Кърсти се усмихна радостно и потупа корема си.

— Много сме развълнувани .

— А след седемнайсет години — продължи Алистър, — щеше да е моят ред с Имелда. Но след като Имелда вече няма да е с нас… Ще ми трябва нова половинка.

— Наистина не се чувствам удобно с тази работа — промърмори Бил.

— Защо не? — попита Алистър. — Тя е силна, красива, страховита. След седемнайсет години ще е на трийсет и три — добра възраст за създаване на семейство.

— Не — отсече Амбър. Изненадващо, но след всичко случило се, тя беше шокирана . — Просто не . Няма да се присъединя към вас, няма да стана част от това… от този извратен цикъл от убийства и определено няма да ти ставам половинка.

Алистър вдигна ръце.

— Не казвам, че няма да е неловко, но ще свикнеш с представата, само трябва да опиташ.

— Майната ти. Предпочитам да ме изядеш.

— Сладурче — обади се Бети, — не го обмисляш достатъчно старателно. Може да е най-добрият вариант. Няма ли да е хубаво отново да сме семейство?