Дерек Ланди - Демон шосе

— Ще ме убиеш ли?

Едгар кимна.

— Кръвно приношение. Подсказката е в името.

— Мислиш, че ще говори с теб, след като си убил един от демоните му?

Едгар се разсмя.

— О, значи сега си един от демоните му, а? Смени точно този рефрен много бързо.

— Едгар, трябва да го обмислиш — каза Амбър. — През последните няколко седмици допуснах грешки, умряха хора. Аз убих…

Едгар се разсмя.

— Много е трогателно да наблюдавам как си се загрижила за моята съвест, но изобщо не си първото момиче, което ще съм убил. О, леле, съжалявам, ти да не си помисли, че ще си първата? О, Боже, не. От доста време убивам чудесни млади дами. Някои от тях в ситуация като сегашната — като кръвно приношение. Някои ги убивам, защото си го заслужават. Други — понеже просто така ми се иска. Не всички чудовища на Америка си имат рога, да знаеш. Някои са обикновени хорица. Като мен.

— Майло ще те намери.

— Аз ще се оправя с Майло.

— Той ще те убие — просъска Амбър през зъби.

— Колата му е у мен. Разделиш ли Майло от колата му за повече време и какво става с него? Какво представлява?

Просто човек. А аз? Аз ще бъда демон.

Той измъкна ножа от якето си.

Тя се озъби насила.

— Мислиш, че вече не е тръгнал насам ли?

— Зает е да преследва Бъкстън. Освен това дори не знае къде сме.

— Той е Магистралния призрак — отвърна тя. — Свързан е с колата си. Тя е част от него. Където и да се намира, ще може да я намери.

За пръв път забеляза искрица колебание в очите на Едгар.

— Убиваш ме — каза тя, — кръгът сработва и ти се озоваваш в замъка на Сияйния демон, той ти дава каквото искаш и знаеш ли какво ще стане след това? Ще се върнеш тук, а Майло ще те чака. А той няма да ти даде и един миг да изпробваш новите си демонични сили. Ще те застреля право в лицето. Мислиш ли, че имаш шанс? Мислиш, че няма да може да уцели?

Едгар не отговори.

— Той е добър стрелец — продължи Амбър. — А скапаната ти глава е огромна.

Едгар свали ножа.

— Тогава просто ще преместя колата надолу по улицата — каза той. — Ти не ходи никъде, става ли?

Гледаше го как излиза, удържайки озъбената физиономия на лицето си, само че в мига, в който вече го нямаше, си върна нормалния облик. Белезниците не станаха по-хлабави, но ръцете ѝ, тези нейни дребни ръчици…

Тя стисна зъби от болка и започна да издърпва ръката си. За миг ѝ се стори, че костите ѝ ще изскочат или ще си свали кожата, но тогава ръката ѝ се плъзна леко, а тя захапа устни, за да не извика. Получаваше се. Щеше да сработи.

По стените пробягаха светлините на фаровете, но двигателят, който се чу, не беше на Чарджъра. Хрумна ѝ, че Майло може да е я открил, че всичко, което беше казала за способността му да намери колата си, е вярно.

Удвои усилията си да се освободи. Нямаше да се остави да я спасява. Край нямаше да имат приказките му.

Съскаше от болка, но успя да освободи ръката си и веднага се преобрази, за да се отърве от болката. Вдигна лоста на Едгар, изтича до вратата и тъкмо тогава баща ѝ я повика по име.

Амбър се хвърли на земята и долази до прикритие.

— Знаем, че си вътре, Амбър! — извика Бил. — Знаем, че ни чуваш!

Тя надникна. Две коли с изключени двигатели, но с пуснати фарове и Бил и Бети, които пристъпваха към ослепителната светлина, заемайки централно място на сцената в пълно демонско снаряжение.

— Хайде, миличка! — извика Бил, а удължената му сянка танцуваше по двора. — Ще стане бързо и няма да боли, обещавам ти!

Амбър се придвижи бавно, за да може да види Чарджъра. Зърна Едгар, който се спотайваше в мрака зад него.

— Аз съм, Амбър — каза Бети, сключи ръце и ги притисна към сърцето си. — Мама е. Много съжаляваме, задето те изплашихме. Наистина. И се чувстваме много, много зле заради това, което стана — но ти знаеш, че се налагаше, нали? Ти разбираш. Знам, че разбираш.

— Излез, мила — Бил прегърна с една ръка съпругата си, а тя положи глава на рамото му. Той я целуна по рога. — Няма да усетиш нищичко, а след това ще е свършило.

Амбър се придвижи назад и тръгна нагоре по стълбите. Чуваше гласовете им дори оттук.

— Заради Сияйния демон е — каза Бети. — Сделката, която сключихме с него, нещата, които се наложи да направим, за да изпълним своите задължения по нея… Не искахме нищо от това, Амбър. Нищичко.

Амбър се озова в едно широко, празно пространство, което миришеше на дървени стърготини. От двете страни имаше редици прозорци и тя отиде до най-близкия и надникна през него. В мрака зад фаровете забеляза Алистър и останалите, но беше прекалено тъмно, за да разграничи ясно когото и да било.