Дерек Ланди - Демон шосе

— Не са тук — прошепна тя.

Едгар кимна.

— Може да са горе. Може да са на покрива. Не мога да ходя горе. Страх ме е от…

Гласът му заглъхна.

Тя проследи погледа му до двигателния блок. Светлината от уличните лампи нахлуваше през високите прозорци и се отразяваше от нещо блестящо насред цялата ръжда. Тя се приближи. Това белезници ли бяха?

Тя се обърна, а Едгар стовари лоста върху главата ѝ.

Светът се катурна.

Амбър осъзнаваше — незнайно как — че я влачат. Състоянието на безсъзнание я теглеше в прегръдките си, но вместо да се отпусне в тях, вместо да потъне в дълбините им, тя успя да се задържи на повърхността, успя да задържи главата си над водата. Нещо студено обхвана китката ѝ. Нещо метално. После очите ѝ се отвориха с усилие — Едгар се отдалечаваше, а тя се облегна назад, загледана в дългите линии светлина. Искаше да си почине. Трудно беше да стои будна. И я болеше. Болеше я главата, там, където Едгар… където я беше… какво беше направил? Беше я фраснал с проклетия лост, ето това.

Амбър се намръщи. Болката вече отшумяваше. Мислите ѝ започнаха да се проясняват. Лентите светлина се превърнаха във флуоресцентните лампи, които висяха от тавана на склада. Студът по китката се превърна в белезници. Тя се заслуша в странното съскане и изчака мозъкът ѝ да разнищи този въпрос.

Прокара език по острите си зъби и захапа, остави се на болката да изостри още повече сетивата ѝ. После седна изправена. Бавно.

Едгар я беше приковал към двигателния блок. Разбира се. Не знаеше колкото точно тежи един двигателен блок, но беше доста повече, отколкото ѝ беше по силите да вдигне, дори в този си вид.

Тя погледна към него. Съскането идваше от фината черна пудра, която се изсипваше от кесията. Едгар се движеше странично и почти беше завършил кръга, който правеше около нея.

— Работиш за родителите ми — каза Амбър.

Той вдигна очи, колкото да се усмихне и поклати глава, после продължи с това, което правеше.

— Не. Разбирам защо би си помислила подобно нещо, но никога дори не съм виждал родителите ти. А и не мисля, че ми се иска, право да си кажа. Що за хора ще искат да ядат собствените си деца? На този свят има някои страшно ненормални и извратени хора, кълна се.

Той отново започна да се движи странично и почти довърши кръга.

— А какво правиш тогава? — попита тя, докато се изправяше.

— Изчакай само секундичка — разсеяно отвърна той. — Трябва да го направя както трябва… Ето. Готово.

Кръгът беше завършен, той се изправи с ръка отзад на кръста.

— Не съм вече толкова млад — засмя се той и запуши кесията. — Амбър, искрено се надявам, че разбираш — в това няма нищо лично. Не че не те харесвам. Харесвам те, наистина. Мисля, че си умна, интересна личност. Да минеш през всичко това и да останеш позитивно настроена и добра? Рядка дарба е това, Амбър. Трябва да я цениш. Наистина.

— Какви ги вършиш? За какво е този кръг?

— Хайде сега — отвърна той. — Не си глупава. Знаеш какво е.

— Ще призовеш Сияйния демон?

— Най-сетне стигнахме до една и съща страница.

— Но ние така или иначе ще го направим.

— Този път не е заради теб, Амбър. Никога не е било заради теб. Въпреки всичко, ти си просто една тийнейджърка, така ли е? Мислиш, че светът се върти около теб. Съжалявам, че те разочаровам, хлапе, но този е за мен. Опитвал съм да го призова и преди, но изглежда просто не съм толкова интересен за някой като него. Само че този път ще се появи. Мисля, че ще се съгласи на сделка, когато види какво възнамерявам да му предложа като кръвно приношение — той прекрачи кръга и се приближи към нея. — Много жалко, наистина. Като те виждам толкова добре сега, дори се разколебавам. Да те убия, ще бъде като да убия някакъв застрашен вид — тигър или леопард, или нещо подобно — приближи се още към нея. — Действително си великолепна.

Амбър се засили с главата напред. Белезниците я удържаха, но Едгар все пак се дръпна назад, след което се разсмя.

— Виж само тези зъби! — възкликна. — Това ръмжене! Амбър, ти си наистина страховито момиче, ако нямаш нищо против да ти го споделя. Но си и красива. Безспорно красива. Какво е да знаеш, че чудовищната ти версия е по-красивата версия? Тази кожа. Тези рога… — той сби устни. — Чудя се колко ли ще взема за тях…

— Едгар, моля те…

Той размаха ръка, за да я заглуши.

— Не си правѝ труда, Амбър. Това ми е мечта, откакто разбрах за съществуването на светлия ни, сияещ приятел. Виждам хора като теб, като Майло и Бъкстън и се чудя — защо не аз? Какво не ми е наред, че не мога да споделя цялата тази чудесна, злокобна мощ? Дори не искам нищо от него, това е странната част. Не го моля за нищо, искам само силата, за да му събирам душѝ.