Дерек Ланди - Демон шосе

Ръката на Алистър се сключи зад врата ѝ, прикова я на място и надникна навън.

— Кой е този? — зашепна той в ухото ѝ. — Приятелчето ти с колата го познах, но този крилатият кой е?

Не ѝ стигаше въздухът, за да му отговори.

— Няма значение — рече Алистър. — И двамата ще ги убием. Знаеш ли колко сме силни в момента? Какво говоря? Разбира се, че не знаеш. Нашият вид винаги е най-силен след хранене. Ако приятелите ти искат да се бият, ще им изтръгнем крилцата. Особено след като сме те изяли.

Той я завлачи към вратата.

— Защо ще делиш? — изстена тя.

Той спря и обърна глава, за да я погледне.

— Какво рече?

Тя всмука глътка въздух.

— Защо да делиш? Защо… не ме изядеш сам?

— Защото ние не постъпваме така.

Тя можеше да си поема малки глътки въздух, но беше достатъчно.

— Няма ли да станеш още по-силен? — попита тя. — Това ли е… принципът? Колкото повече ядеш… толкова по-силен ставаш?

— Да, това е принципът.

— Ами ти не искаш ли… да бъдеш най-силният?

— Не, ще те споделя, защото ние така постъпваме.

И отново започна да я влачи.

— Сигурен ли си, че не те е страх?

Той я дръпна към себе си и усили натиска върху шията ѝ.

— Какво каза?

След като вече си беше върнала контрола върху дишането, тя впи очи в него.

— Просто се чудех дали не се страхуваш какво ще направят другите, ако разберат, че си ме изял сам.

— Това няма нищо общо със страха. Има общо с това как постъпваме и споделяме…

— Е, стига да не е заради това, че те е страх от баща ми.

Той я блъсна с лицето в бюрото и зад очите ѝ избухна експлозия от болка. Тя се свлече на пода.

— Ставаш прозрачна, Амбър. Не си толкова хитра, колкото си мислиш. Това ли е наистина пътеката, по която искаш да се хлъзнеш — да ме подмамиш да те убия тук, на място? Май не си го обмислила много добре.

— Може би не — изгъгна тя.

Той я хвана за рогата и я вдигна.

— Бъди добро момиче и си затваряй устата и може да ти видим сметката преди да те изядем.

Той я избута напред, а тя се препъна леко. Блъсна се с бедро в едно бюро. Коленете ѝ почти поддадоха.

— Ако се наложи да те нокаутирам и да те изнеса, ще го направя — предупреди я Алистър. — Върви и не спирай.

— Виждам двойно — каза тя. — Много силно ме удари.

Той се разсмя.

— Може би защото не си играем на игрички. Ако си мислиш, че съм те ударил по-силно, ще вземеш да си помислиш и че те убиваме в повече. Върви и спри да мрънкаш.

Тя се остави да падне на земята.

Той се вторачи в нея.

— Какво си мислиш, че правиш? Ставай.

— Накарай ме.

Той я изрита, а тя извика и се търкулна по пода.

— Сега ще станеш ли?

Тя седна и разтри гърба си, но не мръдна повече.

— Майната ти.

Той я хвана за ръката, но тя я изхлузи от якето. Той въздъхна и го метна настрани, после я стисна за рогата и взе да я влачи по пода. Пръстите ѝ се задържаха за ръба на бюрото.

— Боже — промърмори Алистър. — Имай малко достойнство, моля ти се.

— Не искам да умирам.

— Не ми пука — той я дръпна назад за рогата и приклекна, забучвайки пръст в лицето ѝ. — Ще те смачкам от бой, дребно изчадие, и чак тогава ще те изям. Ясно? Чуваш ли?

Тя изскимтя.

Той пусна рогата си, но пръстът му си остана на място.

— Още един номер и се кълна, че ще…

Тя отхапа пръста му.

Алистър изпищя и падна назад, стиснал ръката си. Амбър изплю пръст, а той се метна към нея, сграбчи я и я стовари в стената, оголил зъби. Тя заби юмрук в ранената му ръка и той се дръпна, после заби своите зъби в плътта на шията му.

Топла кръв рукна в устата ѝ. Тя инстинктивно я преглътна, макар че Алистър се олюляваше назад. Амбър не пусна. Той отчаяно се опита да я отскубне от себе си, но отслабваше с всеки изминал миг. Свлече се на колене, нейната тежест го притисна и той падна по гръб, а Амбър изви глава, откъсвайки парче плът.

Преглътна и него.

Малка част от нея се отврати, но тя не ѝ обърна внимание. Вкусът беше прекалено хубав. Вкусът беше удивителен. Опияняващ. Откъсна си още едно парче, като слабо долавяше гъргорещите звуци, които издаваше Алистър. Тя дъвчеше и гълташе и се навеждаше за още. Беше по-хубаво от всичко, което беше опитвала. Кръвта я зареждаше с енергия, със сурова мощ. Ядеше от плътта, пиеше от кръвта и те я изпълваха и беше велико, и колкото повече ядеше и колкото повече пиеше, толкова по-малко успяваше да чуе онази малка частица от себе си, онази досадна човешка част, която плачеше от страх и от отвращение и от смайване.

Алистър бе мъртъв. Амбър не я беше грижа. Тя разкъса ризата и продължи да яде.