Рансъм Ригс: Приказки за чудатите

Очите на цялата страна били вперени в Торино мочуре и красивите мраморни домове. Притежателите им се радвали на това внимание, но същевременно все търсели начин да изпъкнат сред своите съселяни, защото къщите на всички били почти еднакви. Всеки искал да има най-красивата къща в Торино мочуре, но вече били заложили ръцете и краката си, за да плащат ежемесечно лихвите на огромните заеми, и били продали ушите си. По някое време започнали да навестяват канибалите с нови идеи.

— Ще ми заемете ли пари, ако ви оставя в гаранция носа си? — попитала госпожа Сали.

— Не — отвърнали канибалите. — Но сме готови да го купим веднага.

— Ако си отрежа носа ще заприличам на чудовище! — възкликнала тя.

— Можете да завържете кърпа на лицето си — предложили ѝ те. Госпожа Сали отказала и наредила от копринения си чувал на слугата да я отнесе у дома.

След нея при канибалите се появил и господин Бетелхайм.

— Бихте ли купили моя племенник? — прошепнал той, побутвайки осемгодишно момче към канибалите.

— В никакъв случай! — завъртели глави те и дали на изплашеното до смърт дете парче сладкиш, преди да го пратят у дома.

Госпожа Сали се върнала след няколко дни.

— Добре — рекла тя с въздишка. — Ще ви продам носа си.

С парите, които спечелила, поискала да го заменят с изкуствен, изработен от злато, а освен това вдигнала грамаден златен купол над къщата си. Можете да се досетите какво последвало. Всички селяни продали носовете си и си построили златни куполи, кули и наблюдателници. Сетне продали и очите си — само по едно всеки — и с припечеленото изкопали ровове около къщите, които запълнили с вино и екзотични вечно пияни риби. Заявили, че и без това да имаш две очи е излишен лукс, нужен най-вече, когато хвърляш или улавяш разни неща, а след като нямали ръце, не им било необходимо да го правят. Достатъчно е само едно око, за да се любуваш на красотата на своя дом.

Трябва да отворим една скоба и да кажем, че канибалите били цивилизовани и законопослушни, ала не и светци. Те живеели в колиби в гората и готвели храната си на лагерни огньове, докато селяните обитавали имения и палати, обслужвани от прислуга. Ето защо канибалите се преселили в къщите на селяните. Там имало толкова много стаи, че изминало известно време, преди селяните да открият нашествието, но когато най-сетне това станало, се ядосали ужасно.

— Никога не сме казвали, че можете да живеете с нас! — заявили те. — Вие сте гадни канибали, които се хранят с човешка плът! Пръждосвайте се в гората!

— Ако не ни оставите да живеем в домовете ви — заплашили ги канибалите, — ще спрем да купуваме крайниците ви и ще се върнем в Мийк. А вие няма да можете да изплащате дълговете си и ще изгубите всичко.

Селяните не знаели как да постъпят. Не искали канибалите да обитават домовете им, ала и не можели да си представят, че ще се върнат към предишния си живот. Всъщност, нещата щели да са дори по-зле от преди — не само че щели да останат без домове, но нямало и да могат да се прехранват от блатата, след като ги запълнили. Направо било немислимо.

И така, те се съгласили с неохота да оставят канибалите да живеят при тях. Канибалите се настанили във всички къщи на селото (с изключение на тази на фермера Хейуърт — никой не искал да живее в схлупена дървена къщурка). Взели най-големите апартаменти и спални и накарали селяните да се преместят в собствените си гостни, някои от които дори нямали вътрешни тоалетни! Господин Бакелард бил принуден да обитава кафез за птици. Господин Андерсън бил преместен в своята изба. (Разкошна наглед, ала все пак изба.)

Селяните не спирали да се оплакват от това развитие на нещата. (В края на краищата, те все още имали езици.)

— Призлява ми от манджите ви! — оплакала се госпожа Сали на канибалите в дома си.

— Туристите все за вас питат и това е отвратително! — възмутил се господин Пълман от своите неканени гости и ги стреснал с внезапната си поява, тъй като те си четели кротко в кабинета му.

— Ако не се махнете оттук, ще кажа на властите, че отвличате дечица и варите от тях пудинг! — заплашил ги господин Бетелхайм.

— Пудингът не се вари, а пече — поправил го спокойно канибалът, високообразован испанец на име Хектор.

— Не ми пука! — креснал със зачервено лице господин Бетелхайм.

След още няколко седмици на подобни натяквания Хектор решил, че повече не може да издържа.

Предложил на господин Бетелхайм всичките си налични средства срещу езика му.