Рансъм Ригс: Приказки за чудатите

— Той отиде твърде далече! — оплакала се госпожа Сали, докато похапвала сандвич с козе месо в изискания ресторант, построен насред селото. Приятелите ѝ се съгласили.

— И как смята да се радва на триетажната си къща — попитала госпожа Уонамейкър, — след като няма крака да се качи по стълбите?

Тъкмо в този момент в ресторанта се появил господин Бетелхайм — носен от як мъжага от съседното село.

— Наех човек да ме носи нагоре и надолу по стълбите, и навсякъде, където ми скимне да ида — заявил гордо той. — Не ми трябват крака!

Дамите го погледнали сащисано. Но скоро те също продали краката си и в селото започнали да събарят старите тухлени къщи и да ги заменят с нови от варовик.

По това време канибалите вече били изоставили мийкския бряг и се преселили в Торино мочуре. Нямало никакъв смисъл да преживяват на полугладна диета от обесени престъпници и случайни жертви на злощастия, когато крайниците на селяните били пресни, вкусни и в по-голямо изобилие от мийкските. Горските им домове не се отличавали с особен разкош, тъй като заделяли по-голямата част от средствата си за селяните, но въпреки това канибалите били доволни — далеч по-щастливи да живеят в колиби, но пък да са с пълни търбуси.

И докато селяните и канибалите постепенно започвали все повече да зависят едни от други, апетитите на всяка от двете групи нараствали. Канибалите взели да се охранват. След като опитали всякакви рецепти за приготвяне на ръце и крака, се зачудили какъв ли ще е вкусът на селяшките уши. Ала селяните отказвали да си продават ушите, тъй като те не израствали наново. Това продължило, докато господин Бакелард, носен на ръце от неговия як слуга, не посетил тайно гората на канибалите, за да се поинтересува колко са готови да платят. Бил уверен, че ще може да чува и без уши, и макар че щял да е малко грозничък, красивата мраморна къща, която възнамерявал да построи, щяла да компенсира това дребно неудобство. (В този момент тези от вас, които имат известна финансова култура, вероятно биха се запитали: защо господин Бакелард просто не спести пари от постоянната продажба на ръце и крака, докато може да си позволи да вдигне мраморна къща? Ами защото той не можел да спестява, тъй като взел огромен заем от банката, за да купи земята, върху която била построена неговата къща от варовик, и сега дължал на същата тази банка по един крак и една ръка всеки месец само за лихвите върху заема. Та затова му трябвало да си продаде ушите.)

Канибалите предложили на господин Бакелард фантастична сума. Господин Бакелард си отрязал ушите, доволен, че може да се отърве от тях, и заменил къщата от варовик с мраморната къща на неговите мечти. Тя била най-красивата къща в селото и вероятно в цялото Чудобродско графство. И макар че селяните сплетничели зад гърба на Бакелард колко грозен е станал и колко е глупаво да си продадеш ушите, които никога вече няма да порастат, те всички накарали слугите си да ги отнесат в мраморната къща, за да огледат чудно красивите стаи и стълбища, и когато си тръгнали, до един били позеленели от завист.

По това време в селото само фермерът Хейуърт все още имал крака, малцина били останали с по някоя ръка. Известно време те упорствали да задържат ръцете си, за да могат да се хранят, но после осъзнали, че слугите могат да вдигат и лъжици или чаши до устите им и че не било никак трудно да им нареждат „донеси ми това или онова“, вместо да сочат с пръст из стаята. И така ръцете се превърнали в безполезен лукс и селяните ограничили телата си до лишени от крайници торсове и пътували от едно място на друго в копринени чували, които слугите носели на рамене.

Скоро и ушите последвали ръцете. Селяните забравили, че смятали господин Бакелард за грозен.

— Не изглежда никак зле — рекъл господин Бетелхайм.

— Ще носим наушници — предложил господин Андерсън.

Сетне те отрязали и продали ушите си и построили мраморни къщи. Селото се прославило заради архитектурните си красоти и от забравено и затънтено кътче се превърнало в голяма туристическа атракция. Вдигнали хотел и още няколко ресторанта. А жителите на Торино мочуре се престрували, че никога не са чували за сандвичи с козе месо.

Понякога туристите се навъртали и около скромната къщурка на фермер Хейуърт, с нисък, прихлупен дървен покрив, която изглеждала съвсем не на място сред разкошните палати, които я заобикаляли. Ако го питали, обяснявал, че предпочита простичкия живот на двукрак и двурък фермер, а след това ги отвеждал гордо при своя участък от блатото. Последният участък, тъй като всички останали били запълнени с пръст, за да осигурят терен за нови къщи.