Рансъм Ригс: Приказки за чудатите

И отново селяните се събрали с почуда около тях. Жената, чиято риза била обшита със златни шевици, копчетата на панталона били от перли, а ботушите украсени с лисича кожа, рекла:

— Преди няколко седмици наши приятели навестили вашето село и вие сте проявили към тях истинско гостоприемство. Тъй като не сме привикнали към подобно доброжелателство, дойдохме да ви благодарим лично.

Сетне канибалите слезли от конете и се поклонили на селяните, а после им стиснали ръцете. Фермерите били изумени колко меки са дланите им.

— И още нещо, преди да си тръгнем — продължила жената. — Узнахме за уникалните ви способности. Вярно ли е, че умеете да си възвръщате изгубените крайници?

Селяните потвърдили, че е точно така.

— В такъв случай — казала жената. — Имаме за вас едно скромно предложение. Крайниците, с които се изхранвахме на мийкския бряг, невинаги бяха достатъчно пресни и ни писна от развалена храна. Ще ни продадете ли малко от вашите? Разбира се, на достойна цена.

Тя отворила един от джобовете на седлото, който се оказал натъпкан с пари и скъпоценности.

При вида на тези богатства селяните изцъклили очи, но били объркани и затова се скупчили на групичка и си зашепнали.

— Не можем да продадем крайниците си — заявил фермерът Пълман. — Моите ми трябват за ходене.

— Ами тогава продай им ръцете си — посъветвал го Бакелард.

— Но с тях събираме треви и плевели! — обадил се Хейуърт.

— Ако ни плащат добре, няма да се налага да събираме буренаците — посочил фермерът Андерсън. — И без това не изкарваме почти нищо от блатата.

— Не ми се струва редно да се продаваме по този начин — въздъхнал Хейуърт.

— Лесно ти е да го кажеш! — укорил го Бетелхайм. — Имаш си къща от дърво, нали?

И така селяните сключили договор с канибалите: десняците щели да продават левите си ръце, леваците — десните, и щели да продължат, докато ръцете им израстват отново и отново. По такъв начин щели да си осигурят постоянен доход и вече нямало да се налага да се бъхтят в тресавищата. Всички изглеждали доволни от спогодбата, с изключение на Хейуърт, който обичал да се щура из блатата и се натъжил, когато осъзнал, че селото ще изостави досегашния си начин за прехрана, въпреки че несъмнено било много по-изгодно да продават крайниците си на канибалите.

Но тъй като нищо не можел да направи по въпроса, Хейуърт бил принуден да гледа безмълвно как съселяните му се отвръщат от фермерството, изоставят своите участъци в тресавището и си секат ръцете. (Една от особеностите на селяците била, че не изпитвали особена болка, когато това ставало, и че крайниците им се отделяли доста лесно, като опашка на гущер.) С припечелените пари си купували храна от пазара в Щърбавата хрътка — сега вече козите бутове били част от всекидневното меню, а не само празнична почерпка веднъж годишно — и подобно на Хейуърт се обзавели с дървени къщи. И разбира се, всеки искал да има врата на панти. След това фермерът Пълман си построил къща на два ката и скоро всички поискали къщите им да са двуетажни. Сали си вдигнала двуетажна къща с двукрил покрив и скоро останалите последвали примера ѝ. Всеки път, когато ръцете им израствали наново и били отсичани и продавани, те използвали парите, за да разширят домовете си. Накрая къщите станали толкова големи, че почти не останало място между тях, и селският мегдан, някога просторен и открит, се смалил до тясна уличка.

Бакелард пръв измислил решение. Наумил си да построи масивен понтон на езерото, непосредствено до брега на селцето, и да вдигне там нова къща, още по-голяма от досегашната — която разполагала с три врати, люлеещи се на панти, двукрил покрив и веранда. Това било по времето, когато селяните престанали да се наричат един друг „фермерът този“ и „фермерът онзи“, а преминали на „господин този“ и „госпожа онази“, тъй като вече не били фермери — с изключение на фермера Хейуърт, който продължавал да събира треволяци от своя участък на тресавището и отказвал да продава крайниците си на канибалите. Харесвал простичката си къща, която не използвал кой знае колко често, защото след изнурителен ден оставал да спи в блатата. Приятелите му го смятали за глуповат и старомоден и постепенно престанали да го навестяват.

Някога скромното селце Торино мочуре започнало бързо да се разраства, тъй като селяните изкупували все повече околни земи, на които строяли по-големи и богато украсени къщи. За да финансират тези свои проекти, те продавали на канибалите по една ръка и един крак (като кракът бил срещуположен на ръката, за да може да запазват равновесие) и се научили да се придвижват с патерици. Канибалите, чийто глад, а и богатства изглеждали неизчерпаеми, били много доволни от това развитие на нещата. По някое време господин Пълман съборил дървената си къща и я заменил с тухлена, което дало старт на нова надпревара сред жителите на селото — чия тухлена къща ще е по-голяма и по-хубава. Но господин Бетелхайм надминал всички останали: той вдигнал красива къща от жълтеникав варовик, каквито имали само богатите търговци от Щърбавата хрътка. Можел да си го позволи, защото продал едната си ръка и двата крака.