Конрад Мейсън - Демонската стража

Груб се стрелна напред. Котката сграбчи лъжицата, скочи от бъчвата, стрелна се по палубата, скочи на мостчето и се спусна по него. Груб бе направил не повече от три крачки към него, когато се хлъзна и падна.

Котаракът го чу и се спря, минал половината път до сушата, за да се обърне и да му се подиграе.

Точно според плана на Груб.

Жълтите очи на котарака се разшириха, а козината му настръхна. Той изтърва дървената лъжица.

Груб не бе паднал — бе се протегнал към мостчето. Сега той хвана единия му край, събра цялата си сила и блъсна наред.

Чу се стържене на дърво в камък и мостчето остана за миг подпряно само на кея, след което бавно падна към морето, отнасяйки котарака със себе си.

— Не! — извика котаракът без следа от предишната си самоувереност. — Моля ви! Не мога да плу…

Чу се плясък и мяукане. В следващия миг котаракът бе във водата, целият мокър и отчаяно махащ с лапи. Дървената лъжица си плуваше на няколко метра встрани, напълно забравена.

Груб не бе виждал толкова уплашена котка през живота си.

Използваха една голяма рибарска мрежа, за да извадят дървената лъжица и подгизналия превръщенец. Франк бе намерил една стара клетка за раци, в която Пади го пъхна. Според Хол един превръщенец имаше нужда от часове, за да събере сила за ново превръщане, така че засега този бе прикован към формата си на котка. Той стоеше свит и треперещ, със залепнала козина по тялото и жълти очи, които гледаха свирепо към измамилото го момче.

Груб не можеше да не се почувства поне малко виновен.

— Всичко е наред — каза му той. — Капитан Нютън няма да те хвърли в затвора. Искаше, но му казах как си се погрижил за мен, след като паднах от покрива. Можеш да останеш на кораба, докато не се върнеш в Стария свят. Тогава екипажът ще отвори клетката и ще те пусне.

— Голям късметлия си — изръмжа Пади, който носеше една бутилка и запушваше с палец отвора ѝ. Слик бе свит на дъното ѝ и гледаше лошо пазачите.

— Този тука отива в Коритото, а ти се измъкваш, ясно ли е? Просто не се връщай в Порт Фейт.

Котаракът се сви и престана да им обръща внимание. Не бе казал и дума, откакто го бяха спасили.

Вратата на кабината се отвори и Хол излезе на палубата с блеснали очи.

— Това е — тихо каза той и вдигна дървената лъжица в двете си ръце, сякаш бе новородено, което стражите трябва да видят — това е истинската магическа пръчка, точно както каза Джоузеф. Истински каиш. Най-могъщият, който съм виждал някога.

Всички го погледнаха — една проста дървена лъжица, която в същото време и не беше само дървена лъжица.

Груб усети как една ръка го стисва за рамото и видя как Нютън му се мръщи.

— Трябва да ми обясниш това-онова. Откъде разбра, че котката притежава истинската пръчка?

Груб преглътна и отвори уста да отговори.

— Понеже — намеси се Табита преди той да може да отговори — тази на Арабела не проработи, нали? Затова не можеше да контролира Пастта. Някой трябваше да е взел истинската лъжица и да я е подменил.

— Ами да — каза Груб, — благодаря ти, Табс.

— Оставаше въпросът кой. И отговорът е превръщенецът. Виждаш ли, фалшивата лъжица, която Хол разгледа, нямаше и следа от магия по себе си и затова той не можа да ни каже за какво служи. Джоузеф знаеше, че е каиш, но само защото превръщенецът го бе казал в Ямата за акули. Но откъде можеше да го знае самият той? Само ако истинската лъжица бе имала истинска следа.

— По дяволите — каза Пади — всъщност всичко е съвсем просто.

— Затова, след като е откраднал дървената лъжица от Джоузеф в нощта на Голямото тържество, този шут тук я е отнесъл при някой специалист, който я е идентифицирал и е решил да я смени с фалшива. И всички ние сме преследвали фалшивата из целия Абаносов океан.

— Горкият стар Джеб — изкикоти се Франк — платил е Талин знае колко дукати, за да получи един безполезен прибор в замяна. Както винаги казваше самият той „в този град не можеш да имаш вяра никому“.

Котаракът отново гледаше Груб.

— Ти — каза той накрая — мелез, — макар да бе подгизнал и заключен, успя да каже думата като херцог, обръщащ се към изключително низш слуга — не си толкова глупав, колкото изглеждаш. Как се казваш?

Груб отвори уста да отговори, но осъзна, че не знае какво да каже.

Кой бе той?

Допреди няколко дни винаги беше бил просто Груб. Но за стражите бе Джоузеф. Това бе истинското му име. Името, с което го бяха нарекли родителите му. Не му се искаше да се отказва от него.