Конрад Мейсън - Демонската стража

— Колко струва?

— Двайсет дуката — бодро отговори търговецът на феи.

— Нека бъдат пет.

— Осемнайсет?

— Пет.

— Какво ще кажеш за петнайсет?

Нютън въздъхна.

— Стига де, Нед. И ти, и аз знаем, че трябва да има златни криле, за да струва петнайсет.

Търговецът се ухили, разкривайки гнилите си зъби.

— Което си е право, право си е. Да се разберем за десет.

— Хайде де, господине — обади се феята, — и морската вода е по-скъпа от това, а аз мога да летя по-бързо от ракета.

Ръката на Нютън надвисна над кесията му.

— Познаваш ли една друга фея, Слик? — попита меко той.

— Да — отвърна малкото човече, ококорило широко очи — да ме прощавате, господине, ама той е много тъп. Веднъж опита да открадне цял напръстник захар от братовчед ми.

— Я по-полека — обади се търговецът и разклати клетката така, че мъничкият ѝ обитател извика. — Дръж си езика зад зъбите. Говориш за личната фея на господин Нютън.

Нютън постави ръка върху рамото на мъжа.

— Беше личната ми фея. Вече не е — след което отвори кесията си. — Този ми харесва. За десет дуката се разбрахме, нали?

Търговецът не изглеждаше доволен, но накрая кимна и прибра парите в палтото си.

— Как се казваш, приятел? — попита Нютън, когато феята излетя от клетката и кацна на рамото му.

— Тай, господине. Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен ми е приятно, Тай — той извади малка кесийка захар от джоба си.

— Казвам се капитан Нютън. Добре дошъл в Демонската стража.

Морският път гъмжеше от пъстро облечени граждани на Порт Фейт. Голямото тържество бе впечатляващо, но бе като вечеринка за чай, в сравнение с Карнавала на Морето. Нютън и Тай минаха покрай един имп, боядисал лицето си в зелено и наметнал дървени криле на раменете си. Бе се маскирал като дракон, но не приличаше много на оригинала. Момиче бе облечено като магьосник с фалшива брада, а по робата ѝ, направена от чаршаф, бяха зашити звездички. Могъщ герой с броня от закрепени с връв чинийки и меч от дръжка на метла затрака, докато минаваше покрай тях.

Никой не обърна внимание на Нютън, разбира се. Но истината бе, че самият той предпочиташе да е така. Най-добре бе да остане в сенките, невидян и нечут. Винаги в очакване, винаги готов.

Карнавалът вадеше на показ най-доброто от гражданите на Порт Фейт. Почти можеше да забравиш за извергите с техните Ями с акули, за измамниците и подлеците. Високо над главите на тълпата се издигаха статуите на Талин Навигатора и Пастта, обсипани с гирлянди от цветя по празничния повод. Едно дете трол пробяга покрай тях. Смееше се и размахваше огромна близалка.

Да. Може би градът си струваше да бъде спасен.

— Чухте ли слуховете, господине? — питаше Тай. — Казват, че старият губернатор Уърмуд се застрелял снощи.

— Така ли? — слуховете бяха наполовина верни и може би по-добри от истината.

— Да, сър, застрелял се с пистолет — добави феята. — Новият управник е Скълмърдейл.

Нютън направи гримаса. Скълмърдейл бе рядко противен човек, търговец от компанията „Кокатрис“, по-богат от цар и винаги алчен за още. Но може би бе по-добре. Новият губернатор поне нямаше луда майка от Лигата на Светлината.

— Ще му бъде тежко — продължаваше да говори Тай — понеже ще има война. Да, сър, война. С Лигата на Светлината. Гражданите на Фейт може да празнуват днес, но утре ще трябва да идат на военна служба… ще видите, господине.

— Защо си толкова сигурен?

— Да ме вземат зъбите на Пастта, всички го казват. Просто трябва да слушате внимателно, господине.

— Пастта няма зъби.

— Моля?

— Пастта… както и да е. Военна служба, казваш.

Това бяха добри новини. Скълмърдейл беше притеснен. Може би старият мошеник щеше да накара Порт Фейт да се гордее със себе си. Действаше със замах, както бе и редно. Нютън бе сигурен, че Лигата е насочила вниманието си към Порт Фейт. Тази работа с Арабела Уърмуд бе само началото. Изглеждаше, че не след дълго техните кораби ще тръгнат по Абаносовия океан.

— Капитан Нютън — каза някой и го потупа по рамото.

Той се обърна и се изненада, че пред него бе полковник Деринджър. Елфът бе облечен в черната си войнишка униформа и изглеждаше не на място сред шарените празнуващи. Дори Нютън си бе сложил червен жакет за карнавала вместо обичайното старо синьо палто.

— Добър вечер, полковник.

Деринджър се бе загледал в земята, клатеше се на петите на ботушите си и нервно пипаше дръжката на меча си.

— Реших, че ще ви намеря тук — каза той.