Конрад Мейсън - Демонската стража

Боботенето се превърна в рев.

На борда на „Непокварим“ битката свърши. Всички погледнаха към океана, замръзнали от ужас. Някои се досещаха какво ще стане, но не искаха да го повярват. Други усетиха нещо във въздуха и почувстваха необяснима паника.

Арабела Уърмуд извади дървената лъжица от ръкава си и я надигна триумфално над главата си.

То идваше.

Пастта.

Идваше.

Морето се раздели на две.

Груб може би изпищя. Ако го бе направил, не забеляза. Тялото му потръпна, когато огромна вълна го отхвърли настрана като кукла, захвърлена от капризно дете.

Нютън видя всичко.

Над океана падна сянка. Докато войниците и контрабандистите се хвърлиха на палубата в ужас, за да скрият лицата си от света, хванали се за каквото могат, той продължи да гледа какво става като вкаменен.

Пастта нададе звук — клокочещ рев, който сякаш спря сърцето му.

Не приличаше на статуята на площада на Талин.

Груб излезе на повърхността, бореше се за глътка въздух, докато плюеше морската вода. Лодката бе пред него, а зад нея… зад нея…

Не гледай. Съсредоточи се. Съсредоточи се върху лодката. Съсредоточи се върху Табита преди… преди да стане нещо лошо. Той се протегна отчаяно, мъчейки се да я приближи.

Арабела Уърмуд редеше заклинания. Табита отвори очи внимателно, уплашена да не види съществото, издигнало се над тях. Вещицата стоеше, стиснала лъжицата със затворени очи, съсредоточавайки цялата си енергия, за да влезе в ума на Звяра.

Табита се замята в опит да освободи ръцете и краката си, но без резултат. Бяха като залепени. И тогава в ума ѝ изникна странна картина. Спомни си как Джоузеф се бе хвърлил към войника във „Фиркания дракон“ и бе паднал по задник. Толкова храбър. Толкова глупав.

Но той не бе единственият, който знае този номер.

Тя се изправи на крака и скокна назад, като някак си успя да не падне. След това се наведе леко и се стрелна през лодката с всичка сила.

С половин секунда закъснение Арабела забеляза какво се случва. Тя свали дървената лъжица, а очите ѝ се присвиха заплашително… и тогава Табита я удари. Двете се преплетоха, а Арабела започна да съска. Табита усети как ръцете и краката ѝ се освобождават, тъй като вещицата бе изгубила концентрация. За миг видя нещо зад рамото на Арабела — сиво-розовото лице на мелезчето, което се издигаше и спускаше с вълните — преди двете да паднат във водата като кесии с дукати.

Груб видя как лодката се накланя, видя плясъка, а след това и Табита, която не бе на повече от шест метра от него. Синята коса бе залепнала за главата ѝ. Тя се огледа, забеляза го и му помаха.

— Подръж това за малко — каза тя и нещо прелетя във въздуха към него, ръсейки капки.

Груб се протегна колкото може и хвана дървената лъжица.

— Хайде — каза Табита — плувай обратно към кораба.

Груб остана за миг залюлян от вълните, задъхан и несигурен. Нямаше да се върне без нея. Не и този път.

Демонът нададе още един пронизителен писък. Водата забълбука от него, а кръвта му замръзна във вените. Не смееше да погледне кошмарното създание, но с крайчеца на окото си видя, че то се движи.

„О, Талин.“

Бе тръгнало към корабите.

— Какво чакаш, бе? — извика Табита. — Нямаме много време.

И тогава нещо изригна от водата зад нея, хвана я за яката и я издигна нагоре.

И нагоре.

Табита се задави и се хвана за врата в опит да се отърве от ледените ръце, които се бяха вкопчили в нея.

Ръцете на Арабела Уърмуд.

Тя погледна надолу и видя, че лодката е на три метра под тях. Видя как Груб я гледа, ококорил очи като гюлета. Краката ѝ безсилно заритаха във въздуха.

С крайчеца на окото си видя бялата роба на вещицата. Бяла, като крилете на ангел.

— Тази пръчка е моя! — ревна вещицата. — Дай си ми я, мелезче. Дай ми я или тя умира!

Табита се опита да му каже да отплува, да се махне. Но от устата ѝ излезе само един приглушен писък. Оставаше ѝ само да изчака решението му.

Какво щеше да направи баща му? Или капитан Нютън? Или Талин Навигатора? Те бяха силни, щяха да направят каквото трябва. Да вземат важното решение. Да спасят града, а не едно-единствено момиче. Но Груб не можеше да мисли за тях, не можеше да се съсредоточи. Там бе Табита, която се бореше, но бе твърде слаба, за да се измъкне. Табита, чието лице стана червено, а после и мораво. Табита, чиято съпротива отслабваше все повече и повече, докато натискът на вещицата се засилваше…

Той вдигна ръка и пусна лъжицата.

И тогава вещицата се спусна над водата като гигантска чайка, стиснала Табита в една ръка и дървената лъжица в другата.