Конрад Мейсън - Демонската стража

Но Пастта се оказа по-бърз.

Крайниците му се удължиха по светотатствен начин, настигнаха я и я хванаха, а след това я дръпнаха обратно надолу.

Вещицата успя да освободи едната си ръка и Табита видя как хвърля дървената лъжица към демона. Последен, отчаян опит. Тя отскочи и изчезна в пяната отдолу. Пастта хвана свободната ръка и я притисна до тялото ѝ, стискайки така силно, че тя се озова в капан. Бе напълно безпомощна. Очите ѝ се бяха изцъклили, а на лицето ѝ бе изписана гримаса на пълен ужас. Тя вече бе едно нищо. Една нищо и никаква изплашена до смърт старица. И независимо от всичко, в сърцето на Табита се появи жалост към вещицата.

Арабела запищя без думи, с цяло гърло и Табита усети как кръвта замръзва във вените ѝ. Накрая трябваше да запуши ушите си. Писъците преминаха в ридания, но Пастта нямаше нито уши, нито милост. С оглушителен рев демонът се гмурна обратно в морските глъбини и отнесе Арабела Уърмуд със себе си.

Огромни вълни се издигнаха от мястото, където се бе гмурнал демонът. Груб се напрегна и се опита да задържи лодката, докато тя се люлееше със страшна сила. Най-накрая той се просна върху греблата задъхан и остави разпенените води да го носят през дъжда и вятъра.

Изминаха няколко минути. В далечината нещо изплува. Фигура, която бе повече червена, отколкото бяла. Кървава и смачкана, тя приличаше на чайка, сдавена от пес. Изплува на повърхността с лице насочено към водата. Златното слънце на гърба ѝ бе разкъсано и просмукано с кръв.

Груб се наведе над ръба на лодката и повърна.

Табита спеше в кабината на капитан Клаг. Нютън бе слязъл долу, за да седи до нея и да е сигурен, че тя ще може да си почине. Никой от двамата не бе и продумал след битката.

На палубата атмосферата бе унила. Битката бе свършила бързо, но не всички от контрабандистите бяха оцелели след нея. Някои бяха намерили смъртта си в сабите на войниците или мечът на капитан Деринджър. Сред тях бе и младият юнга на Клаг, Сам. Той бе слязъл в трюма, когато гюлетата на „Непокварим“ бяха открили огън и бяха разкъсали кораба. Оцелелите контрабандисти управляваха „Проклятието на Акулата“ безупречно, но личеше, че работят свръх сили. Дори Франк и Пади си мълчаха от уважение към жертвите им.

Груб се бе навел над кърмата и гледаше кораба зад тях. „Непокварим“ бе на известно разстояние от тях. Бе повреден, но все още носеше гордо цветовете на компанията „Кокатрис“. Сега бе под командването на Кайръс Деринджър. Груб бе забелязал, че елфът страни от стражите след края на битката.

— Усмихни се, приятелче — обади се Клаг иззад руля.

Груб го направи разсеяно.

— Трябва да си щастлив, приятелче. Всичко свърши.

— Предполагам.

— Така е! И си още жив, това е единственото, което има значение. Видя ли морския демон?

Груб кимна.

— Страшна работа, а?

— Меко казано.

— Аз не го погледнах, приятелче. Бях зает да… да се грижа за кораба си.

Груб осъзна, че не бе видял Клаг по време на битката. Контрабандистът се огледа подозрително и застана на кърмата до Груб.

— Докато сме сами искам да ти направя едно предложение. Едно хлапе като теб би ми свършило работа. А мястото на юнгата, както несъмнено си забелязал, се освободи.

Колко странно, помисли си Груб. Само преди три дни бе мечтал да се присъедини към екипажа на контрабандистите и да прекоси Абаносовия океан. Но сега идеята да напусне Порт Фейт му се струваше нередна. Почти… неблагодарна.

— Благодаря — каза той, — но не ставам за контрабандист.

Клаг шумно се изхрачи в морето.

— Е, ако размислиш, предложението остава в сила.

Настъпи тишина. И двамата бяха замислени.

— Какво се обърка? — попита Груб.

— За кое?

— За демонската лъжица. Нещо трябва да се е объркало.

Клаг сви рамене.

— Нямам представа, приятелче. Може би не е била толкова добра магьосница, за колкото се е имала. Или дървената лъжица не е работила върху демони. Или, като я помня каква кукувица беше, е искала да се удави.

— Не зная. Може би.

— Няма полза да го мислиш. Последвала е великия ви Талин и няма да липсва на никой, мен ако питаш.

— Земя на хоризонта! — извика някой отгоре.

Клаг потри ръце.

— Точно навреме — ухили се той. — Дълго чаках за този ваш карнавал. Грог и наздравици за героите на Порт Фейт!

Младият представител на народа на феите стискаше решетките на клетката си с мънички ръчички и се бе усмихнал на Нютън. Бе от Новия свят, с малки прозрачни крилца, маслена кожа, блестящи очи и бисерни зъби.