Конрад Мейсън - Демонската стража

— Хмм — каза Нютън. Елфът очевидно искаше да му каже нещо, но го намираше за много трудно. Нютън обаче не възнамеряваше да го улеснява. Кракът още го болеше от меча на Деринджър. Раната сега бе превързана и така или иначе не беше сериозна, но все пак…

— Тази работа със семейство Уърмуд — накрая каза Деринджър — смятам, че… ъъъ… смятам, че допуснах грешка.

Нютън бе толкова смаян, че почти забрави да отговори. Не знаеше какво да каже. Истината бе, че той също бе сгрешил, бе сметнал, че Деринджър ги е предал на вещицата. Не бе честен спрямо него.

— Ами… не се тревожи за това.

Деринджър кимна и продължи да гледа към земята. Когато отново вдигна поглед, Нютън забеляза, че типичната му арогантност отново се е появила на лицето му.

— Надявам се разбираш, че това не променя нищо. При първа възможност ще говоря с губернатор Скълмърдейл за твоите стражи. Можеш да си сигурен.

Нютън кимна. Това бе по-познато.

— Прави, каквото мислиш за правилно — каза той, — и се наслади на Карнавала.

Но Деринджър вече се бе завъртял на пети и си проправяше път през празнуващите.

— Кой беше този, господине? — попита Тай.

— Полковник Кайръс Деринджър, командир на пристанищната милиция.

— Приятел ли ви е?

Нютън се замисли върху това.

— Е — каза той накрая, — трудно е да се каже.

В този момент от тълпата изскочиха две гигантски риби.

— Хайде, сърдитковци, време е да се присъедините към купона!

— Франк? Пади?

Двата трола свалиха едновременно огромните рибешки глави и ги хвърлиха на земята, след което избърсаха потта от челата си. Зад тях се появиха Стария Джон и Хол, които си проправяха път през тълпата. Стария Джон бе закичил едно деликатно синьо цвете на илика, но Хол сякаш изобщо не се бе преоблякъл. Ако се съдеше по изражението му, той се сещаше за поне десет по-хубави места, на които може да бъде.

— Пфу! — изпъшка Пади. — Чувствам се като печена риба в тоя костюм!

— Хайде сега, Нют — каза Франк и удари ръката на Нютън със сребристия си люспест от костюма юмрук, — това е тържеството на годината, забрави ли? Време е да се повеселиш малко. Това важи и за теб, Хол.

— Погледнете само стария капитан Копърка — викна Пади. — Ето това е човек, който знае как да се забавлява.

Капитан Клаг се бе качил на една минаваща платформа и се клатушкаше върху нея, докато в същото време пееше нещо с цяло гърло. От време на време спираше, колкото да пийне от бутилката си и да се бори с шофьора.

Хол поклати глава, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Ако това е представата ви за забавление, благодаря, но ще пропусна.

— Кълна се в панталоните на Талин, Хол. Може и да разбираш от магия, но за празненствата аз и Франк имаме какво да те научим.

— Знаете ли какво? — каза Франк и намигна на Тай. — Защо не си направим състезание до гостилницата на мама? Последният плаща вечерята.

— След минутка — каза Нютън — там има едно джудже, което жонглира със саби.

Близнаците се обърнаха да погледнат и Нютън се стрелна покрай тях, тичайки с цялата бързина, която раненият му крак позволяваше.

— Ще си взема пай със змиорка — викна той назад — с много сос!

— Какво търсиш тук?

Табита сви рамене.

— Ще слезеш или аз да се кача?

Тя отново сви рамене.

Захапвайки торбата с печения октопод, Груб непохватно се качи на каручката, а оттам и на покрива.

— Искаш ли октопод?

Тя поклати глава, но после каза.

— Е, добре, дай да опитам.

Двамата задъвкаха и за известно време не говореха. Стояха заедно и гледаха далечината.

— Не бива да мляскаш — подкачи я Груб.

В отговор тя изсумтя. Очевидно нямаше да е лесно да я развесели.

— Тате носеше октопод от доковете — все пак опита той — веднъж седмично, като гощавка. Винаги се правеше, че го е забравил и го вадеше, точно когато с мама почнем да му вярваме.

Не получи отговор.

Тук, високо над задните улички бе тихо. Морският път се виждаше в далечината, осветен от хиляда фенера — неясна плетеница от светлини и звуци. Тук имаше само няколко гуляйджии, облечени в пъстри дрехи и тръгнали към пивниците за евтин грог. Груб видя как един жонгльор изпуска факлата си и започва да подскача заради пламналия си крак, докато двама зяпачи не изляха една бъчва дъждовна вода върху него.

— Каква е тази мелодия? — попита Табита.

— Хмм?

— Мелодията, която си тананикаш.

Груб не бе осъзнал какво прави.

— Нещо, което мама пееше вкъщи, докато мие чинии.

— Няма ли си текст?