Конрад Мейсън - Демонската стража

И полетя към демона.

Бяха изгубили, осъзна Груб. Заради него. Само заради него.

Той продължи да плува, но усети как се вцепенява отвътре. Какво бе очаквал, наистина? Арабела Уърмуд бе по-силна от него, много по-силна. Бяха изминали целия път напразно. Нищо повече не можеше да направи, но и каквото и да бе сторил, всичко щеше да свърши така.

Не беше достатъчно силен. И заради това, всички щяха да умрат.

Накрая, отчаян, той погледна към Пастта.

Първото нещо, което забеляза, бе, че небето потръпва и сякаш се разпада около него. Това бе магията на демона, която изкривяваше реалността с всяко негово движение.

После осъзна размера му. Демонът бе надвиснал над корабите, а те изглеждаха пред него като играчки във вана. Щеше да се разсмее, ако можеше.

След това видя, че Пастта крачи като човешко същество — но също така и все едно водата не го забавяше, все едно демонът и океанът съществуваха в две напълно различни измерения. Тялото му бе тъмно, с цвета на водораслите и всеки сантиметър от него се гънеше кощунствено. Не можеше да се каже колко огромно бе това тяло под водата. Съществото бе изгърбено, а гърбът му бе покрит с шипове. Крайниците обаче приличаха на тези на паяк, дълги, тънки и заострени. С всяка крачка създанието вдигаше пръски до небесата.

Но най-отвратителна от всичко бе главата. Пастта нямаше уши, нос или уста. Очите му обаче бяха безкрайни като тези на риба, ала увеличени хиляда пъти. Цветът им бе като на бурно море и бяха едновременно напълно безизразни и изгарящи от ненавист към всичко живо.

Демон.

Изчадие.

Кошмар, придобил плът и кръв.

Почти бе стигнал корабите.

Треперещ, Груб се добра до изоставената лодка и се качи в нея. Пастта изпълваше мислите му до такава степен, че той почти се успокои. Хвана греблата и започна да гребе, като обърна лодката към демона. Бягството нямаше да го спаси. Щеше да си отиде, но заедно с приятелите си. С Нютън и Табита. С Франк и Пади, с Хол и Стария Джон. С капитан Клаг. Почти се засмя, като си даде сметка какво върши. Може би вече бе полудял. Но му се струваше, че вече няма полза да е разумен.

В далечината видя надвисналата вещица, едно бяло петно срещу черната, гърчеща се кожа на Пастта. Все още държеше Табита. От фрегатата се чуха изстрели на мускети. Опитваха се да прогонят демона, но със същия успех можеха да нападнат дракон с перо.

Пастта протегна един от крайниците си, който се уви около главната мачта на „Непокварим“ и я изтръгна с все платната, след което я метна настрана като счупена клечка за зъби.

Разнесоха се писъци.

Планът на вещицата бе проработил. Разбира се. Тя щеше да ги избие всичките, а след това идваше редът и на Порт Фейт. Груб загреба по-бързо. Ако не друго, искаше му се да приключи с това.

Пастта откъсна бушприта, изтръгна въжетата за катерене.

А след това се обърна.

Нещо не бе както трябва.

Нещо не бе наред.

Гласът на вещицата достигна до Груб, писклив, ядосан и най-вече…

Отчаян.

Вещицата я пусна. Табита падна, хлъзна се по едно платно, отскочи от рейките и се пльосна на палубата. Полежа малко, стенейки, след което погледна нагоре. Цялото тяло я болеше.

Арабела бе увиснала във въздуха, там, където се бе издигала мачтата и бе стиснала дървената лъжица като меч. Твърде, твърде силно. Очите ѝ щяха да изскочат, а тя редеше заклинанията все по-бързо и по-бързо.

Демонът бе прекратил атаката си и се бе обърнал към Арабела. Дали не я… наблюдаваше?

И тогава, сред развалините, писъците и търчащите във всички посоки хора, Табита разбра истината. Вещицата не можеше да контролира Пастта. След всичко, което бе направила, старицата нямаше никаква власт над демона. Съвсем никаква.

Арабела бе побесняла. Табита го виждаше по лицето ѝ. Тя отдели едната си ръка от дървената лъжица и запрати вълна черна магия по демона. Плътта му се разтърси и той нададе пронизителен крясък.

Тя се опитваше да набие Пастта, все едно биеше упорит кон или лошо куче.

Табита някак си намери сили да се изсмее.

С невероятна скорост Пастта замаха към своята мъчителка. Вещицата отскочи назад, а бялата ѝ роба се развя от вятъра. Тя се скри зад мачтата, а крайникът на Пастта разби рейките. Отново замахна към нея. Тя се издигна по-нависоко и блъсна демона с още един залп черна магия. За втори път демонът зави, макар да нямаше уста.

За пореден път се протегна към нея и тя се издигна, по-високо и по-високо, сякаш искаше да напусне света.