Конрад Мейсън - Демонската стража

Демонската стража

Нютън— Капитан на стражата.

Слик— неговият вестоносец, който е фея.

Франк и Пади Бутъл— тролове близнаци с опасно чувство за хумор.

Хол— магьосник невротик.

Стария Джон— елф, стар колкото морето.

Табита— най-млада от всички, но не по-малко опасна от тях.

Джоузеф Груб— момче от смесен произход, наполовина гоблин, наполовина човек.

Господин Лайтли— чичо на въпросното момче.

Хлъзгавия Джеб— потаен гоблин, който знае много.

Хари— луд елф.

Полковник Кайръс Деринджър— извънредно опасен елф.

Губернатор Юджийн Уърмуд— директор на търговска компания „Кокатрис“, губернатор на Порт Фейт.

Капитан Гор— пират.

Капитан Финиъс Клаг— познавач на евтиния грог, капитан на най-бързия кораб в Абаносовия океан.

Една котка.

И една старица.

Старицата се усмихва в мрака.

Плащът, с който е наметната, е вече прогизнал, но дъждът не спира да барабани по гърба ѝ, да капе от главата ѝ, да тече по ръцете ѝ, стиснали студените керемиди на покрива.

Порт Фейт. Най-сетне.

Затваря очи и вдишва дълбоко от познатите миризми на сол, пот и развалена риба, аромати, просмукали се във всяка от криволичещите калдъръмени улици на града.

Десет години. Наистина ли бе минало толкова много време?

Порт Фейт.

Блясва мълния и градът се разкрива пред очите ѝ. Мачтите, издигащи се в залива, където галеони се клатушкат близо до пъргави шхуни, плоскодънните лодки на хобгоблини, сградите с червени покриви, тръгващи от пристанището във всички посоки и, в центъра на всичко това, сивия купол и кулата на кметството, издигаща се от площада, посветен на Талин. Още по-нависоко, на върха на една могила, беше фарът, боядисан в бяло и червено, като детска близалка.

Вятърът виеше ли, виеше, а дъждът барабанеше по керемидите. Но старицата не спираше да се усмихва.

Порт Фейт.

Перлата на Средните Острови, тъй го наричаха. Един оазис, скрит в безкрая на Абаносовия океан. Всеки ден още и още създания дръзваха да тръгнат от домовете си в Стария свят към мястото, където всеки щеше да бъде посрещнат с „добре дошъл“. Човек или трол. Имп или елф. Тук те щяха да бъдат просто граждани на Порт Фейт. Равни един с друг. Или поне дотолкова равни, доколкото равни бяха уменията и способностите им.

Порт Фейт.

Свита на покрива, старицата се опиянява от гледката, спомня си всеки детайл. Глъчката от пазара на феите в квартал „Марлинспайк“, хвалбите на търговците в кметството и суматохата по Пътя на Русалките, главната улица на Порт Фейт, която тръгваше от доковете и стигаше до площада на Талин, простирайки се на почти два километра.

Старицата облизва навлажнените си от дъжда устни.

И не спира да се усмихва.

Как мразеше това място…

Порт Фейт.

Най-сетне бе дошла за него.

С купчина мръсни чинии в една ръка и табла празни халби в другата, Джоузеф Груб се опитваше да мине през групата от моряци, успели да се напият още по пладне. Той избегна едно клатушкащо се джудже, приведе се, за да избегне прелитаща над главата му чиния, и взе една изпусната халба, като в същото време кимна на еднокрак мъж. Гледайки черепа, изобразен на превръзката на окото му, Джоузеф Груб стигна до извода, че въпросният човек едва ли е честен, отруден рибар.

В крайна сметка ситуацията не бе необичайна за „Сакатата русалка“, кръчма, която приютяваше най-пропадналите типове в Порт Фейт. Не, че Груб се оплакваше. Той не бе нищо повече от клиентите, в крайна сметка. Поне така твърдеше неговият чичо, господин Лайтли, собственикът на заведението. Той обичаше да му напомня това.