Конрад Мейсън - Демонската стража

Нютън кимна. Контрабандисти. Винаги избираха най-неподходящия момент, за да вършат безобразията си. Но разбира се, това не бе неочаквано. Дори и по време на Голямото тържество Демонската стража трябваше да бди.

— Хубаво — каза той. — Хайде, Слик.

И той лекичко побутна миниатюрния похъркващ вестоносец.

— Ъхх… остави ме на мира.

— Събуди се.

— Мм, не… искам сините дантели…

— Казах, събуди се!

Слик стана и потърка очи.

— Уф! Бях заспал, говедо такова.

— Жалко за това. Върви при Стражата и им кажи да ме чакат тук по здрач. Искам да са въоръжени и готови за Голямото тържество. Имаме си работа с контрабандист.

— Добре, но искам малко захар. Не съм хапвал от три дни.

Нютън извади една бучка от джоба си и отчупи парченце за феята.

— Не го изяждай наведнъж. Помниш какво стана миналия път.

Още не бяха измили петната от повръщане.

Със сумтене Слик напъха малкото парченце захар в мъничка раница, махна с крилца и полетя сред изпаренията от тютюн и ароматни цветя в „Кадифене Спотингтън“.

Нютън го изпрати с поглед.

— Да си няма човек работа с феи — промърмори той. — Това човече ми струва осем дуката и досега ми носи само неприятности.

— Не е толкова лош, Нют. А колко дуката ще получа аз?

Нютън прибра бучката захар и извади кесията с пари.

— Последно преди да платя. Този контрабандист има ли си име?

— Реших, че няма да попиташ. Става дума за един стар мърльо, с неприязън към сапуна и топлата вода. Лявото му око винаги шари. Викат му Клаг. Капитан Финиъс Клаг.

Груб си тананикаше, докато миеше чиниите. Господин Лайтли се дразнеше, когато той пее, затова момчето редеше думите на ум…

Преди много, много години майка му бе пяла тази песен в тяхната малка къщичка със зелена врата. Груб си я припомняше поне веднъж на ден. Никой друг нямаше да я запомни за него, в края на краищата, а той искаше да има нещо за спомен от майка си. Дори и то да не беше материално.

В онези дни двамата чистеха чиниите заедно. Груб ги носеше от масата, майка му ги миеше, а баща му ги подсушаваше с една стара, прокъсана кърпа. Майка му винаги връзваше косата си назад към гърба и пееше, а баща му се привеждаше, за да я целуне по бузата.

Груб въздъхна, остави чинията настрана и погледна тъжно към планината прибори, които все още му оставаха за търкане. Бе минал половин час, откакто бе започнал, а купчината оставаше все тъй голяма, както и в началото.

„Мисли само за тази, която чистиш в момента“, това бе правилният подход.

— Мелез? Хей, МЕЛЕЗ!

Груб изплакна ръцете си, обърса ги в престилката си и излезе от малката кухня в бара с възможно най-голяма бързина. Отдавна бе научил, че не бива да кара господин Лайтли да чака.

Чичо му слизаше с клатушкане по стълбите. Беше се напарфюмирал, но бе облечен с мръсни бели панталони, още по-мръсна червена жилетка и златист жакет, който бе виждал и по-добри дни. Дрехите изглеждаха сякаш са били направени за някой по-дребен и грациозен човек.

— Къде, в името на световния океан, е проклетата ми перука?! — кресна господин Лайтли — Знаеш, че не мога да ида на Голямото тържество без нея!

— Не зная, чи… господин Лайтли, сър.

Чичо му прекоси разстоянието между тях с три огромни разкрача, повдигна го за презрамките на престилката и го притисна към стената.

— Не ме лъжи, момче.

Краката на Груб започнаха да дращят по мазилката на стената зад него.

— Може би… не е ли в гардероба ви, сър?

Господин Лайтли го пусна.

— Мислиш, че не съм проверил първо там ли? Мелез, ти за глупак ли ме смяташ?

Груб се снижи зад бара. Не харесваше цвета по лицето на чичо си. Той бе най-сигурният начин да разбереш настроението му. Розово, всичко е наред. Червено, не му се пречкай.

Сега бе почти лилаво.

Груб се опита да измисли начин, по който да го успокои, но знаеше, че е безнадеждно.

— Ще ви помогна в търсенето, сър.

Господин Лайтли присви очи така, че те заприличаха на две цепки върху месестото му лице.

— Всички гоблини сте един дол дренки — излая той. — Казах на Елеанор това, преди да се омъжи за проклетия ти татко. Но тя не ме послуша. Вие сте крадци, всичките до един. Сигурно аз съм най-добрият настойник в целия Порт Фейт, задето приютих такова смачкано, сиво и грозно създание като теб. Какво си направил с перуката ми, мелез! Отговори ми!

— Аз…

Господин Лайтли се стрелна към него.