Конрад Мейсън - Демонската стража

Джоузеф Груб бе мелез. Наполовина човек, наполовина гоблин и нито едно от двете. Това означаваше, че е малък и пъргав, което му помагаше много в обслужването на многобройните клиенти в „Сакатата русалка“. Означаваше обаче и още, че има сиво-розова кожа и заострени уши. Всички в Порт Фейт го наричаха „мелез“.

Според господин Лайтли Груб бе късметлия, задето изобщо има някаква работа. И то в заведение, престижно и изискано като „Сакатата русалка“.

Нечия ръка го хвана изневиделица за престилката и почти го вдигна във въздуха.

— Хей, приятелче, налей още малко грог — изломоти клиентът.

Той бе леко закръглен мъж, който седеше сам на една маса в ъгъла, с дълга, мазна коса, златна обица и замъглен поглед — последното вероятно се дължеше на количеството грог, което бе изпил. На масата му нямаше място от пресушени чаши.

Груб сбърчи нос, мъчейки се да не вдишва от миризмата.

— Да, сър, разбира се. Ей сега ще ви донеса още грог.

— И една голяма чиния пушени змиорки.

— Разбрано, сър.

Груб въздъхна и потъна обратно в тълпата. В такива моменти се чудеше дали да не избяга някоя нощ и да изостави това проклето място. Но тези мисли, както му напомняше чичо му, бяха глупави. Къде щеше да иде? Той бе мелез, сирак и нямаше никакви приятели. Господин Лайтли беше прав, колкото и неприятно да бе това. Имаше късмет, че има работа. Дори и в място като „Сакатата русалка“.

— Една чаша грог, чичо — каза той, докато оставяше товара си на бара — и чиния пушени змиорки за джентълмена в ъгъла.

Господин Лайтли бе едър, червендалест човек, който никога не наричаше племенника си по име. Той отпи от напитката, подаде я на Груб и го плесна силно по ухото.

— Колко пъти трябва да ти го повтарям, мелез. Никога не ме наричай „чичо“. Особено когато наоколо има и други хора.

— Да, господин Лайтли. Извинете, сър.

— Майка ти може и да си е падала по гоблини, но аз не съм като нея. Ясно ли е?

Груб не посмя да отговори. Той кимна, потърка главата си за четвърти или пети път този ден и отново се шмугна в тълпата, за да достави поръчката на своя клиент.

Човекът с помътнял поглед взе грога и разля по-голямата част от него по мръсното си палто. След няколко мига чашата бе пресушена, а мъжът шумно се оригна.

— Ее, това е друго нещо. Много ти благодаря, приятелче.

— Пак заповядайте — каза Груб, леко отвратен. Той се обърна и понечи да си тръгне, но мъжът отново го хвана за престилката.

— Я чакай малко, хлапе. Закъде бързаш. Седни малко.

— Ъъ… аз не…

— Стига, стига, приятелче. Виждаш ми се свястно хлапе. Няма ли да помогнеш на някой, попаднал за пръв път в града?

— Ами аз…

— Чух, че тази вечер има някакъв купон край доковете. Вярно ли е това? За какво е празненството?

Груб се огледа. Май никой нямаше нужда от него, а краката го боляха доста и имаше нужда да си почине. Освен това господин Лайтли твърдеше, че момчето трябва да удовлетворява различните изисквания на клиентите. А те обичаха да говорят, особено след няколко от „Прекрасните пукници на Лайтли“. Напитките развързваха езиците така, както стимулираха ходенето по малка нужда. Всъщност, те стимулираха, в общи линии, всичко.

— Имате предвид Голямото тържество, предполагам — каза накрая Груб.

— Същото, приятелче.

Груб седна и се опита да обясни.

— Голямото тържество е… ами голямо тържество. Всички в Порт Фейт са поканени, а сметката е за господин губернатора. Провежда се веднъж годишно и с него се отбелязва първият ден от фестивала и…

— Чакай малко, хлапе. За к’ъв фестивал става дума?

Груб се опита да скрие изненадата си. Човекът очевидно не знаеше нищичко за Порт Фейт.

— Фестивалът на Морето. Той продължава четири дни, а днес е първият. Накрая има грандиозен карнавал, в който всеки се облича шантаво и обикаля града. Всичко това се прави в чест на Талин Навигатора. Честваме го в знак на благодарност.

Груб осъзна, че му е приятно да помага на странника.

— Той бил пътешественик от Стария свят. Първи открил Средните острови и основал Порт Фейт. Градът трябвало да бъде безопасен за всеки. Как да ви обясня… хора, тролове, елфи… всички да живеят заедно. В мир.

Мъжът се намръщи и огледа останалите клиенти в заведението, сякаш ги забелязваше за пръв път. Имаше група пристанищни хамали на бара — главно хора, но и няколко джуджета и огромен зелен трол, който играеше на канадска борба с останалите. Тролът винаги печелеше, разбира се, но останалите се забавляваха и нямаха нищо против. На масата до тях стоеше висока, мършава елфа с мъртвешки бледа кожа. Тя се бе навела ниско над масата и въпреки това събеседникът ѝ имп трябваше да стъпва на пръсти, за да говори с нея. Ноздрите му потръпваха от вълнение, докато разказваше някаква история.