Конрад Мейсън - Демонската стража

— И знаеш ли какво, приятелче? — попита мъжът — Явно се е получило. Тоя Талин явно е знаел какво прави. Никъде в Стария свят не съм виждал подобно нещо. Там всеки си живее със себеподобните.

Груб сви рамене. Беше се получило, наистина. Донякъде. Ако си мелез, нещата не бяха така идеални. Той погледна към сиво-розовите си ръце и въздъхна.

— А с този пич Талин — попита мъжът — Навигатора. С него какво станало?

— Как да ви кажа, сър… хората казват, че бил изяден. От морски демон, наричан Пастта.

Човекът го погледна внимателно, след което изсумтя.

— Звучи ми страшно нелепо, приятелче.

Груб се засмя. Започваше да харесва този странник. Той изглеждаше откровен и прям, което бе невиждано в „Сакатата русалка“. Освен това да бъдеш наричан „приятелче“ бе далеч по-приятно, отколкото да ти подвикват „хей, мелез!“

— Ще ходите ли на тържеството — осмели се да попита момчето.

Мъжът се усмихна леко, погледна към празната си чаша и се оригна.

— Че как. Имам да върша работа. А и да намеря такава за теб.

— Предполагам — отвърна Груб, без да има идея какво има предвид събеседникът му.

— Как се казваш? — попита мъжът и му подаде ръката си.

— Груб — отвърна Груб и стисна подадената му ръка. — Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен, приятелче. Аз съм капитан Финиъс Клаг.

— Капитан? — ушите на Груб потръпнаха.

— Точно така. Капитан на „Проклятието на Акулата“, най-бързият кораб в Абаносовия океан. Не си виждал подобно нещо. Няма по-хубаво чувство от това да си на носа и да усещаш солената пяна по бузите си. На това му викам живот, приятелче. И знаеш ли какво? Няма да сбъркаш, ако се присъединиш към нас. Едно умно хлапе никога не е излишно.

Точно в този момент господин Лайтли се появи с паница апетитно ухаещи змиорки, които остави на масата, след което плесна Груб по главата.

— Стига приказки, мелез — изхриптя той, докато се връщаше към бара, — време е за работа.

Клаг извади малък нож от джоба си и започна да се храни, като режеше змиорките на големи парчета, които после нанизваше на острието и поднасяше към устата си. Разговорът очевидно бе приключил.

— Хей, мелез! — извика някой от другия край на заведението. Груб се забърза натам, докато търкаше главата си за пети или шести път днес. Сърцето му биеше трескаво. Не всеки ден срещаше капитан в „Сакатата русалка“. Трябваше отново да говори с него. Дали в екипажа му наистина имаше място за един мелез? Груб мразеше кръчмата, в която работи, и бе сигурен, че господин Лайтли няма да съжалява, ако му види гърба. Опита се да си се представи като морски пътешественик, герой като Талин Навигатора. Не звучеше много правдоподобно, но пък и Финиъс Клаг не приличаше на капитан. Какво обаче имаше предвид, когато спомена за работата си за Голямото тържество?

ПРАС!

Груб се завъртя по посока на звука. Масата на Финиъс Клаг лежеше на една страна и то на повече от метър от мястото, на което трябваше да бъде. Капитанът лежеше замаян до нея, а столът бе счупен под него. Змиорките се бяха изсипали на ризата му.

Дъхът на Груб спря. Над падналия човек се издигаше огромна, зловеща фигура, която се извисяваше над всички останали посетители. Бръснатата ѝ глава опираше в тавана. Мускулестото тяло на новия посетител бе голо от кръста нагоре, а тъмнокафявата му плът бе покрита със сложни черни татуировки. В огромния си юмрук стискаше дръжката на закривена сабя.

— Изненада — изръмжа великанът, а сабята му се приближи на сантиметри до врата на Клаг.

„Сакатата русалка“ бе притихнала. Великаните не бяха често срещана гледка, дори в Порт Фейт, а Груб никога не бе виждал толкова огромен техен представител.

— Капитан Финиъс Клаг, ако се не бъркам — процеди великанът с тежък акцент, който Груб не познаваше — идваш с мен.

— Хмм — промърмори Финиъс Клаг от пода. Очите му шареха из стаята, в търсене на някакъв изход от положението — и това ако не е моят добър стар приятел Тък. Виж сега, приятелче, както може би си забелязал, в момента обядвам, така че наистина не е удобно време за разговори.

— Нямаш грижа — изръмжа великанът. — Там, където отиваш, змиорки има предостатъчно.

— И къде е това? — светна лицето на Клаг.

— На дъното на океана — великанът се изсмя така грозно и гърлено, че някои от посетителите потръпнаха.

— Джентълмени, моля ви — намеси се нервно господин Лайтли, предвидливо застанал зад бара — няма нужда от насилие. Или поне не и в нашето уважавано заведение!