Конрад Мейсън - Демонската стража

Груб се поколеба за момент, след което се прокашля и запя:

Песничката прозвуча странно без гласа на майка му. Тънка и някак празна. Въпреки това той я изпя. И макар да не звучеше правилно, звучеше хубаво.

— Това ми харесва — каза Табита, когато той свърши, — много е сладко.

Тя натика последната хапка октопод в устата си и облиза пръстите си от соса.

След това отново настъпи мълчание.

— Отиде си — каза Табита тихо. — Арабела Уърмуд. Отиде си без моя заслуга.

Груб я погледна. Бе стиснала коленете си и продължаваше да гледа напред.

— Отмъщение ли искаше?

— Разбира се. Какво друго?

— Но тя беше луда. Как може да отмъстиш на някой, който не е с всичкия си?

— И какво от това, че е луда? Лигата на Светлината също са луди, всичките до един. Но са и опасни. Какво да кажем за теб? За бога, идиоти като тях убиха родителите ти.

Странно, че дори споменаването на това накара сърцето му да натежи като котва.

— Знам, но…

— Но какво? Вещицата си получи заслуженото. Това е хубаво. Не аз я спрях, обаче. Бе просто лош късмет, липса на шанс… наречи го както искаш.

— Може би си права.

Отново настъпи мълчание.

— Мислех, че ще се почувствам различно, — каза Табита тихо — когато вещицата си отиде. Мислех, че ще забравя, че ще мога да се откъсна… от това. Но не мога. Когато се сетя за тях, се чувствам по същия начин.

— Самотна — каза Груб.

— Самотна — съгласи се Табита.

Останаха седнали, загледани в града.

— Всички тези хора — добави Груб — я карат все едно всичко е наред. Нямат и представа, че е имало възможност точно сега градът да бъде опустошаван от демон.

— Скоро ще го узнаят. Военните няма да могат да опазят тайната. Нито пък контрабандистите. Но гражданите на Фейт няма да се притеснят. Това ще бъде поредният слух, който ще угасне до седмица. Ще видиш.

Груб бе доволен, че бузите на Табита отново се зачервяват. Разбира се, това бе защото отново се цупеше. Но по-добре така, отколкото да я гледа тъжна.

— А ние няма да получим нищо — продължи тя. — Така е с Демонската стража. Изкарваме целия фестивал преследвайки смъртоносна магическа пръчка и опасна, изкукуригала вещица, а накрая се оказва, че сме гонили вятъра.

— Вятъра — повтори Груб.

Табита го погледна. Груб мислеше нещо. Бе загледан в покривите, сякаш си спомняше нещо.

Как не се бе сетил?

„Не долавям следи от работата му.“

— Джоузеф? Какво има.

„В този град не можеш да имаш вяра никому.“

„Това е каиш, скъпи ми заблуден приятелю. Не разбираш ли какво може да направи някой с него?“

Стомахът му изстина.

— О, в името на Талин. Ти си права.

— Какво имаш предвид? За какво съм права? — сърдито попита Табита. — Какво ти става?

— Това, което каза преди малко. През цялото време сме били на погрешната следа. Гонели сме вятъра. Една дървена лъжица. Най-обикновена дървена лъжица.

Тя го погледна така, все едно ѝ бе казал, че е летяща риба-меч.

— За какво говориш?

— Вещицата успя да призове Пастта на повърхността, но не успя да го овладее. Защо според теб дървената лъжица не проработи? Може би защото не е била лъжицата, която капитан Клаг е пренесъл от Стария свят. Може би е била обикновена лъжица.

Табита се намръщи.

— Но в това няма никакъв смисъл.

— О, напротив. Сега всичко се нарежда. Ами ако някой е заменил вълшебната лъжица с обикновена, за да задържи истинската за себе си? Хол каза, че най-добрите заклинатели вплитат магията в пръчката така, че да не я усетиш, докато не опиташ да кажеш заклинание. Така вещицата не е знаела, че е измамена, докато не се е опитала да я употреби.

— Добре тогава. Кой обаче я е заменил. Хлъзгавия? Червей като него е способен на такова деяние.

— Не може да е бил той. Иначе нямаше да доведе капитан Гор и хората му при гостилницата.

— Клаг тогава?

— Не мисля? За какво му е да прекосява целия Абаносов океан, заради една фалшива лъжица? Освен това той бе ужасѐн от вещицата. Не би поел риска.

— Кой тогава? Няма как да е бил някой от стражите.

Груб поклати глава.

„Не разбираш ли колко е ценна?“

Бе очевидно.

— Има само един човек, който е могъл да излъже — той се спусна от покрива. — Да побързаме. Надявам се, че е още в Порт Фейт.

Червенокосият закопча ризата си пред огледалото, като жълтите му очи следяха всяко движение на пръстите.

— Това е, значи? — обади се Слик от скрина и побутна дървената лъжица с крака си. — На мен ми изглежда същата като другата. Сигурен ли си, че е вълшебна?