Роберт Джордан - Конан Непобедимия

— Още не мога да разбера откъде намери пари за моето пътуване — каза тя. — Спомням си, че когато се свестих, ти казваше на едноокия мъж, че нямаш никакви пари.

— Това — каза той и постави една кесия в ръцете й — аз взех от стаята на Аманар. Остават осемнадесет жълтици, след като платих за пътя ти. Ако бях казал на останалите за тях — но аз не излъгах, Велита, аз просто не им казах — те по всяка вероятност щяха да поискат своя дял. Трябваше да ги убия, за да запазя парите за тебе, а прекалено много ги харесвах, за да го направя.

— Странен човек си, Конан от Кимерия — тихо каза тя, подложи устните си за целувка и зачака с притаен дъх.

Конан шумно плесна с ръка задницата на коня й и когато жребецът се спусна към кервана, извика:

— Сбогом, Велита! — И добави на себе си: — А аз съм три пъти проклет идиот.

Кимериецът обърна коня си в посока, противоположна на тази на кервана, по пътя, който щеше да го заведе на запад от Кезанкианските планини, в Замора. Младежът имаше достатъчно медни монети за два мяха вкиснато вино, когато отново пристигнеше при кръчмаря Абулетес.

— Конан!

Кимериецът спря жребеца си и се обърна. Гласът, изглежда, бе долетял от върволицата навързани роби. Мнозина търговци на хора се бяха присъединили към големия керван от страх да не ги нападнат по пътя. Конан се приближи към върволицата и се разсмя.

Търговецът на роби беше подредил мъжете и жените отделно, за да избегне неприятност в бъдеще. Жените бяха отпуснати на колене, голи, в оскъдната сянка на дълга ивица памучен плат, прикрепена към оковите на вратовете им по продължение на цялата редица. Точно в средата на редицата беше коленичила Карела.

Когато той опъна юздите на коня и спря пред нея, Карела се изправи с подскок. Леко изгорелите й от слънцето гърди се залюляха.

— Откупѝ ме, Конан. Можем да се върнем и да вземем каквото искаме от съкровището на Аманар. Планинците досега ще са се махнали, а много се съмнявам, че са взели каквото и да било от неговите неща.

Конан отново преброи наум медните монети в кесията си и си спомни за клетвата, която тя го бе принудила да даде не толкова отдавна. Клетвите бяха сериозна работа.

— Как попадна тук, Карела? Хордо мислеше, че си мъртва.

— Значи той е добре? Хубаво. Историята ми е странна. Събудих се в кулата на Аманар. Чувствах, че съм преживяла чудовищен кошмар, а наоколо ми земетресение сриваше планините, планинци атакуваха, а онези твари С’тара бяха полудели. Изглеждаше като че наистина бях преживяла всичко от своя кошмар.

— Не съвсем — измърмори Конан, благодарен, че червенокосата не си спомня нищо. Поне това й бе спестено. — Продължавай да разказваш.

— Взех една сабя — каза тя. — Ала не беше моята, не можах да я намеря. Ужасно съжалявам, че я загубих, и се надявам, че ще я намерим, когато се върнем там. Във всеки случай, пробих си път за излизане от крепостта през една пукнатина в стената, но преди да успея да стигна лагера, тази глупава сабя се строши. Стоманата не беше добра, Конан. После откраднах един кон и планинците ме подгониха на юг, далеч от долината. Вече почти бях стигнала пътя на кервана, преди да загубя всичко. — Карела печално поклати глава.

— Но това не обяснява как си се оказала тук — каза той.

— О, така се бях загрижила да избягам от планинците, че бях забравила накъде се движа. Натъкнах се тъкмо на шестима пазачи на тоя търговец на роби, и след пет минути ме вързаха върху собствения ми кон. — Тя се опита да се засмее, но смехът й прозвуча принудено и унило.

— Е, — каза Конан, — всеки магистрат ще те освободи, когато докажеш коя си. Трябва да го убедиш, че всъщност не си робиня.

Гласът й спадна и тя внимателно погледна дали жените от двете й страни слушат какво приказва.

— Не бъди глупак, Конан! Ако докажа коя съм на който и да било магистрат, той веднага ще изпрати главата ми в Шадизар да я набият на кол. Сега, Деркето да те порази, откупѝ ме!

За негова изненада тя изведнъж отново падна на колене. Младежът се огледа и откри причината за това: приближаваше се нисък набит мъж с тънки жълтеникави мустаци и със златна обица на лявото ухо. Върху обицата блещукаше голям колкото нокътя на кутрето му рубин.

— Добро утро — каза мъжът и леко се поклони пред Конан. — Виждам, че си избрал една от най-хубавите ми жени. Изправѝ се, момиче. Раменете назад. Раменете назад, казвам. — Карела се подчини с поаленяло лице, мятайки гневни погледи към Конан. Дебелият мъж засия в усмивка, като че тя бе отлична ученичка.