Роберт Джордан - Конан Непобедимия

Конан затича по прохода. Грубо изсеченият в скалата тунел водеше към самото сърце на планината. Краката и ръцете на кимериеца пулсираха от напрежение, огромният му мускулест гръден кош се повдигаше като духало на ковач. Самата смърт надничаше от стоманените му сипи очи и не го бе грижа дали щеше да намери собствената си кончина, ако преди това Аманар се преселеше в царството на сенките.

Върху сивите стени на прохода, осветени от трепкащите пламъци на факли, започнаха да се появяват издълбани в камъка барелефи на змии, по-късно пред очите му се показаха високи врати, украсени с дърворезба — същите тела на змии, оплетени в сложни арабески. Конан широко разтвори вратите и влезе.

Аманар в своята черна одежда, върху която бяха избродирани златни змии, монотонно напяваше заклинания пред черен мраморен олтар, върху който беше вързано голото тяло на Велита. Зад олтара се вихреше обвит в мъгла треперещ пламък, а зад мъглата, додето поглед стига, се простираше черна безкрайност. Конан закрачи край очертания като овал ред на потъналите в сянка колони. Беше оголил зъби, като че се канеше да изръмжи.

Мургавият магьосник, изглежда, бе достигнал до място, където монотонният му напев трябваше за малко да престане. Без да се обръща, той каза:

— Хайде, Сита. Побързай!

Конан, вече съвсем близо до олтара, огледа с напрегнато внимание злия магьосник. Златния жезъл го нямаше в ръцете му, ала с какво ли друго го бе заменил?

— Аз не съм Сита — каза Конан.

Аманар конвулсивно потрепери, обърна се и погледът му подскочи към Конан, който стоеше в сянката на колоните.

— Ти ли си, кимериецо? Как дойде… Няма значение. Душата ти ще нахрани Онзи, който поглъща човешки души малко по-рано, отколкото бях запланувал.

Погледът на Велита пробяга край Аманар и остана впит в Конан. Тъмните й очи блестяха, изпълнени с надежда и отчаяние. Огнената мъгла се сгъсти.

— Пусни момичето — настоятелно каза Конан. Аманар се изсмя. Кимериецът измъкна медальона от колана си и го залюля, провесен на сребърната верижка, върху един от големите си пръсти.

Смехът на магьосника със студените очи замря.

— Това нищо не струва — отсечено изрече той, но докосна устните си с език и нервно погледна към мъглата, която ставаше все по-гъста. Нещо се раздвижи в нейните глъбини. — И все пак то може… да причини доста неприятности на всички ни. Дай ми го и аз ще…

— Това е неговата душа! — изгърмя страшен глас, който като че долиташе от всички посоки. Сред мрака между колоните в отдалечения край на стаята една сянка внезапно се разцепи, прегъна се и стана плътна. Пред очите им се изправи Имхеп-Атон.

Магьосникът от Стигия носеше златна диадема, украсена с изрязан като квадрат смарагд и строга черна одежда, която падаше до коленете му. Той бавно се придвижи към Аманар и олтара.

— Ти? — Аманар плю. — Трябваше да се досетя, че си ти, когато онези двама С’тара умряха, без да имат някаква рана.

— Медальонът, Конан от Кимерия — каза стигиецът. — В него е скрита душата на Аманар и така тя винаги е далеч от Онзи, който поглъща човешки души. Унищожи медальона и ще унищожиш Аманар.

Конан понечи да разбие черния камък в една колона. Ала ръката му увисна безжизнена — в нея нямаше воля да извърши необходимото движение. Напрегна се, но всичко беше напразно. След миг ръката на младежа бавно се отпусна.

Смехът на Аманар плисна — пронизителен, остър.

— Глупак! Мислиш ли, че не съм защитил нещо, което е толкова важно за мен? Никой, който докосне или зърне медальона, не е в състояние да го повреди. По никакъв начин. — Внезапно той се изпъна и вдигна ръка към стигиеца. — Убий го! — изкрещя той. Всяка сричка в думите му звучеше като команда.

Конан изведнъж осъзна каква форма бяха родили частиците на мъглата, след като сраснаха една с друга над и зад олтара. Там се издигаше огромна глава на златна змия, заобиколена от дълги пипала, които приличаха на слънчеви лъчи. Тялото, покрито със златни люспи, се протягаше в мрака зад мъглата, а рубинените очи, които се взираха в Имхеп-Атон, бяха познали магьосника.

Стигиецът успя само да се огледа ужасено, после огромната змия нанесе удар, по-бърз от светкавица. Дългите златни пипала сграбчиха виещия човек и го вдигнаха високо. Изглеждаше като че ли пипалата го държат нежно — сякаш го галят, но крясъците на Имхеп-Атон обездвижиха ставите на Конан. Кръвта в жилите му се смръзна. Писъкът на мъжа звучеше така, сякаш безвъзвратно изтръгваха нещо от него. Нещо незаменимо, което не можеше да си възвърне никога. „Това е Онзи, който поглъща човешки души“ — помисли Конан и потрепери.