Роберт Джордан - Конан Непобедимия

Пипалата раздвижиха хватката си. Започнаха да обвиват, да се вплитат около Имхеп-Атон, докато го покриха от главата до петите. И изведнъж се стегнаха. Крясъците продължиха изненадващо дълго, много след като от пипалата бе започнала да капе кръв — като сок, изцеждан от зрял плод — много след като магьосникът вече не би трябвало да има нито дъх, нито бели дробове, от които да се раждат тези писъци. Кървавият вързоп на тялото бе хвърлен настрана и се удари в мозаичния под като чувал, пълен с мокри дрехи. Конан избягваше да го гледа. Вместо това той съсредоточи вниманието си върху медальона, който висеше в юмрука му.

— Вече ме командваш — изсъска глас в главата на Конан и той разбра, че огромната змия — бог или демон, което в този миг не бе толкова важно — приказва на Аманар. — Излизаш извън своите права̀.

Конан се взря в дланта си, която държеше медальона. Мрачният бог на неговата северна родина — Кром, победителят на мъртвите, даваше на човека само живот и воля. Какво човекът правеше с тях, или не успяваше да направи, беше единствено негово, човешко дело. Живот и воля.

— Твоят слуга те моли да му простиш — каза спокойно Аманар, ала плавността изчезна от гласа му. Змията, която приказваше напрано със съзнанието на човека, продължи:

— Не, Аманар. Ти ми служи достатъчно. Махни амулета и легни в прахта, за да се превърнеш в храна за своя бог.

Живот и воля. Воля.

— Не! — изкрещя Аманар и сграбчи дрехата върху гърдите си. — Аз все още нося амулета. Не можеш да ме докоснеш, Ти, който поглъщаш човешки души.

— Ти ме предизвикваш! — Тялото на змията се заклати към Аманар, пипалата се протегнаха напред и отново се свиха.

Воля. Медальонът-душа. Онзи, който поглъща човешки души. Воля.

— Кром! — изкрещя Конан и обхванат в конвулсии, запрати медальона към огромната змия. Времето сякаш потече като сироп, медальонът литна, завъртайки се във въздуха.

Страхотен нисък се изтръгна от гърлото на Аманар:

— Не-е-е-е-е!

Златната змийска глава мързеливо се помръдна, натъпканата й с грозни зъби уста жадно се отвори, раздвоен език изскочи напред да поеме медальона, после змията преглътна.

Отчаянието превърна крясъка на Аманар във вой. След това се разнесе втори, съскащ вой, който затрещя в ума на хората. Върху олтара Велита се разтресе в конвулсии и се отпусна, загубила съзнание. Конан почувства как костите му се превръщат в каша.

Сноп син огън лумна от гръдта на облечения в черни одежди магьосник, разкъса дрехата на парчета и се съедини с огромния златен бог-демон. Писъците зазвучаха в унисон с този на Аманар и на Морат-Аминее, все по-високо и по-високо, разнищвайки мозъка, прониквайки в костите и кръвта. После Аманар се превърна в статуя от жив огън, ала още продължаваше да крещи. Огромното златно тяло на Морат-Аминее изведнъж лумна в сини пламъци, които запълзяха по цялата му дължина в безкрайността. И онзи страшен писък също продължи — съскащ вой в съзнанието, който разкъсваше душата.

Воят на човека заглъхна. Конан вдигна глава и видя, че Аманар е изчезнал, оставяйки след себе си малко мазна пенел и малка локвичка от разтопен метал. Но Морат-Аминее все още гореше и сега огромното тяло, обхванато от сини пламъци, се мяташе в агония. То се извиваше и планините трепереха.

Пукнатини зейнаха върху тавана на стаята, подът се наклони и заподскача като кораб сред буря в морето. Напрягайки се да запази равновесие, Конан се втурна към черния мраморен олтар, под самото горящо туловище на бога-демон, обхванато от смъртна агония. Велита бе в безсъзнание. Кимериецът бързо я освободи от ремъците, с които бе вързана, след това метна голото й тяло на рамо и побягна. Таванът на стаята за жертвоприношения се сгромоляса, като една не сплеска младежа, мръсна прах изпълни въздуха в прохода. Планините още се тресяха, все по-силно и по-силно, очертанията им се разместиха, като че ли огромни маси земя искаха да полетят. Конан тичаше.

Горе в крепостта навсякъде вилнееше лудост. Колоните падаха, черните кули се събаряха, дупки зейнаха в голямата външна стена и сред целия този хаос войниците С’тара избиваха всяко нещо, което можеше да се движи, като се изтребваха и един друг.

Кимериецът побягна към портата, святкащото острие на сабята му сееше смъртоносно опустошение сред тълпите С’тара, които дръзваха да се изпречат пред него. Зад гърба му кулата на Аманар, от чийто връх изригваха пламъци като от пещ, се напука от едната страна, рухна и се пръсна на хиляди парчета обсидиан. Земята се тресеше като полудяло същество, докато Конан с бой си пробиваше път към портата.