Роберт Джордан - Конан Непобедимия

— Ще бъда готов — каза Хордо. — Учили са ме, че планът за всяка битка се проваля още в самото начало на битката. Да се надяваме, че при нас положението ще е различно.

— Сбогом, Харанидес — каза Конан и двамата с Хордо се измъкнаха от тъмницата.

Когато влязоха в централната кула, един С’тара зави по коридора на две крачки от тях. Рамото на Хордо се заби в корема на облеченото в ризница същество, а огромният юмрук на Конан строши врата му. Конан бързо блъсна меча на С’тара в ръцете на Хордо, а за себе си взе неговата кама със странно широко острие. След това двамата мъже се разделиха.

Пътят към стаята на Аманар на върха на кулата бе лесен за намиране. Всичко, което трябваше да направи, бе да изкачва стъпала, много стъпала, докато накрая свършат. Да профучава през мраморни арки, увиснали в пространството, да се катери по полирани стълбища с цвят на абанос, достатъчно широки, за да осигурят движението едновременно на двадесет мъже, и достатъчно стабилни, за да издържат тежестта на цяла армия.

И накрая оставаше само тясното каменно стълбище, което се извиваше около стената на кулата и нямаше парапет, предпазващ от падане. Сложил крака си на първото стъпало, Конан спря. Беше си спомнил разказа на Велита за омагьосаните стъпала. Опасен капан. Ако Аманар не беше в крепостта, следващата стъпка на Конан можеше да означава сигурна смърт, предизвикана от мрачно, жестоко вълшебство. Бавна смърт, спомни си той. Ала ако не се изкачеше догоре, други хора щяха да загубят живота си в ръцете на Аманар, дори ако кимериецът запазеше своя. Той направи крачка, после втора, трета, преди да може да осмисли какво бе сторил, продължавайки да поставя единия си крак пред другия, докато стигна до върха и се изправи, впил поглед в една обкована с желязо врата.

Въздишка на облекчение се откъсна от гърдите му. Беше стигнал дотук, следователно Аманар се намираше в крепостта. Ала младежът не беше стигнал до това място просто за да събере сведения за магьосника.

Той отвори вратата и влезе в стая, където злото бе пропило в стените, а самият въздух тежеше от мрачни прокоби за черна магия. Стаята беше кръгла, без прозорци, около стените бяха натрупани книги, ала нещо в избледнялата кожена подвързия на тези дебели томове караше кимериеца да не ги докосва. Раздрани останки на мумии, части от които бяха откъснати, лежаха пръснати навсякъде сред огромна бъркотия от стъкленици, колби, триножници и малки мангали, в които огънят бе угаснал и имаше само студена пепел. Буркани с течност пазеха странни деформирани предмети, които някога може би са били част от човешко тяло. Мрачна светлина се разпръскваше над цялата стая от стъклени топки, поставени в свещници по стените. Топките искряха със зловещ огън.

Ала Велита я нямаше. Наистина, призна пред себе си той, всъщност не очакваше да я намери тук. Но поне можеше да отмъсти за нея.

Кимериецът бързо откри кристалното ковчеже, за което му бе разказала Велита. То бе поставено на почетно място, върху бронзов триножник, издигнат в центъра на стаята. Конан безгрижно захвърли сивкавия капак, който се разби на пода, разрови парчетата коприна и вдигна инкрустирания върху сребро черен камък за сребърната верижка. В глъбините на камъка танцуваха червени петънца, също както в очите на Аманар.

Младежът пъхна медальона зад широкия си кожен колан и бързо затърси с поглед какво друго от тази стая би могло да му бъде полезно. Тъкмо се канеше да тръгне, когато изведнъж видя сабята си, оставена сред разни други магьоснически принадлежности на една от масите. Посегна да я вземе… и спря с ръка, надвесена над дръжката. Защо Аманар беше донесъл сабята в тази злокобна стая? Конан и по-рано се бе сблъсквал с омагьосани мечове, виждал беше как един от тях, воден от волята на зъл човек, уби мъжа, който го бе грабнал в ръцете си. Какво бе сторил Аманар със сабята му?

Вратата на стаята шумно се отвори. Влезе Сита и пълната му с криви зъби уста зина от изненада, когато видя Конан. Младежът мигновено сграбчи сабята и я вдигна. Поне, помисли си с облекчение той, сабята все още не го беше убила.

— Е, кимериецо — каза Сита, — значи успя да избягаш. — Уж небрежно той посегна към купчина дълги предмети, чието предназначение не можеше да се отгатне на пръв поглед, и измъкна копие, дебело колкото мъжка китка. Върхът му беше дълъг колкото къса сабя. — Господарят не може да ме накаже, че съм те убил тук, на това място.

— Е, първо трябва да ме убиеш — каза Конан. А той трябваше да запали огън. И то скоро. Кимериецът заобиколи една маса, за да е по-далеч от дългото копие на Сита. Чудовището пристъпи към него и вдигна оръжието си.