Роберт Джордан - Конан Непобедимия

Леденият вятър, блъскащ се в кафявите бездни на Кезанкианските планини, ставаше още по-мразовит край мрачната каменна крепост, иззидана над гранитния хълбок на безименно възвишение в сърцето на пустошта. Свирепите планинци, които не се плашеха от нищо, се отклоняваха десетки мили от пътя си, за да заобиколят този тъмен бастион, и правеха знака на Рога, за да отпъдят злото, когато чуеха някой да споменава за крепостта.

Магьосникът Аманар заслиза по тъмния коридор, издълбан в каменната твърд на планината. По петите му го следваха същества, които нямаха нищо общо с човешкия род. Магът беше строен, с особена мрачна красота. Черната му брада бе късо подрязана; приличен на змийче бял кичур се плъзгаше в късата му коса. Червените пламъчета, които танцуваха в очите му, сковаваха погледа и волята на всеки, дръзнал поради глупост да се вгледа продължително в тях. Оръженосците му на пръв поглед изглеждаха като обикновени хора, ала лицата им бяха някак издължени, очите им бляскаха с червен пламък изпод украсените с гребени шлемове, а кожите им имаха люспи като на влечуго. Пръстите на прекалено дългите им ръце, които държаха копията, изобщо не приличаха на човешки, а завършваха с нокти на хищна птица. Извити саби висяха на бедрата на всички. Само онзи, който вървеше точно зад Аманар — Сита, пазач от съществата С’тара, личният Сориански телохранител на Аманар, носеше двуостра брадва. Пристигнаха до висока врата, вградена в камъка. И върху вратата, и върху самия камък бяха гравирани змии, преплетени в безкрайни арабески.

— Сита — каза Аманар и премина през вратата, без да спира.

Змиеподобният страж последва господаря си и затвори масивната врата. Аманар сякаш не обърна внимание на това, дори не удостои с поглед голите пленници — мъж и жена, които лежаха със запушени усти и с вързани ръце и крака до една от колоните в залата. Мозайката върху пода изобразяваше златна змия, обкръжена със светли ивици, които приличаха на слънчеви лъчи. Черната дреха на магьосника също беше украсена с везмо на две вплетени една в друга змии, които сякаш пълзяха по раменете му, а главите им бяха полегнали за почивка върху гърдите му. Очите на избродираните влечуги проблясваха, ала този блясък не издаваше живот.

— Мъжът, Сита — каза магът.

Затворниците яростно се загърчиха в пореден опит да строшат оковите си, ала люспестият оръженосец, чиито мускули се издуваха като на ковач, се справи лесно с мъжа. Само след броени минути пленникът беше проснат с разперени ръце и крака върху блок от черен мрамор, в който блещукаха тънки червеникави жилки. В края на мрачния олтар бе издълбан улей, който водеше до чучур, издигнат над голяма златна чаша. Сита отпуши устата на мъжа и отстъпи назад.

Окованият пленник, офирианец с бледа кожа, изкриви устни и плю.

— Който и да си ти, не ще изкопчиш нищо от мен, изчадие на мрака! Аз няма да се моля! Чуваш ли? Никакъв зов за милост няма да се промъкне през зъбите ми, куче! Аз не ще…

Аманар не чу нищо. Той потърси под дрехата си своя амулет — златна змия, сграбчена от сребърен орел. Това изображение върху амулета го защитаваше, както го закриляха и множеството други неща, които беше извършил, ала всеки път той желаеше отново да усети силата, пред която бе изправен. Силата, която можеше да контролира.

Глупците от Стигия, онези, които се кичеха с прозвището Магове на Черния пръстен и които така снизходително му бяха позволили да пълзи в краката им и да се учи от делата им, бяха убедени, че е изпълнен с благоговение и възторг. Никой от тях не узна за презрението, което се бе трупало в сърцето му, преди да бе станало прекалено късно. Те бърбореха за своята власт като слуги на Сет, Бога на Мрака, и все пак нито един не дръзна дори да докосне с пръст ужасната Книга на Тайфон. Ала той бе дръзнал.

Магьосникът запя монотонно и зад олтара се образува мъгла — червена и златиста, като омара от пламъци. Зад мъглата се простря безкрайна чернота, която сякаш погълна безкрая. Офирианецът млъкна, зъбите му затракаха от ужас.

Мълвеше се, че човешкият ум не е в състояние да обхване ужасните знания, скрити в тази книга, нито пък може да използва дори една-единствена дума, извлечена оттам, без да бъде сполетян от лудост и смърт. Но въпреки всичко Аманар беше опитал. Наистина, видя само една-единствена страница от книгата, преди нейните свръхестествени сили да го изхвърлят от град Кеми в пустинята, ранен и виещ като куче, с полудяващ ум и кости, превърнати на пихтия. Ала в лудостта си, сред безводната пустош, под палещото слънце той въпреки всичко бе запомнил гази страница. Смъртта не можеше да го доближи.