Роберт Джордан: Конан Непобедимия

Магът отпусна глава върху гърдите си и най-смирено се поклони.

— О, велики Морат-Аминее, аз съм само твой покорен слуга. Твоят слуга, който те освободи от веригите, в които те бе оковал Тъмния.

Боговете и демоните не забравят, както е свойствено на хората, ала често предпочитат да не си спомнят за своите дългове в сделките си с простосмъртните. Това напомняне не можеше да не попадне в целта.

Едно от пипалата със златни люспи се протегна към Аманар — той стори всичко, за да не се отдръпне назад — и бързо се оттегли, сякаш попаднало сред непоносима топлина.

— Ти все още носиш амулета.

— О, най-висша сред силите и най-властен сред властните, амулетът е толкова незначителен в сравнение с тебе, че ти би могъл да го унищожиш, без дори да зърнеш тази жалка прашинка по своя път. Аз го нося само за да ме забелязваш и да ми позволиш да бъда твой слуга, който вечно ще те възхвалява.

— Служѝ ми добре и в деня, когато Сет бъде окован на мястото, в което бях окован аз, в деня, когато аз ще господствам над Космическия мрак, ще ти дам да управляваш моите поданици — онези, които наричат себе си „хора“. А ти ще ги довеждаш на тълпи, за да се храня.

— Каквото повелиш, това ще бъде, велики Морат-Аминее.

Аманар осъзна, че Сита се е върнал с още двама С’тара. Магът ги повика с махване на ръка, двамата затичаха към окървавения олтар и щом приближиха черния мраморен блок, паднаха на четири крака. Очите им не се повдигаха към демона-бог, който се извисяваше над тях. Почти пълзешком те развързаха тялото на жертвата и го изнесоха навън.

Странно потропване накара Аманар да се взре във високата врата на пещерата. Никой не дръзваше да обезпокоява тези церемонии. Потропването се чу отново. Магът се разтрепери, когато съскането на бога-демон зазвуча направо в ума му:

— Върви, Аманар. Онова, което ще чуеш, е от жизнено значение за тебе.

Той погледна огромното златно тяло на змията, замряло неподвижно над черния олтар. Пълните с пламъци очи го наблюдаваха — нима наистина бе така? — като че ли се забавляваха.

— Приготви следващата жертва, Сита.

Окованата жена се разтърси от влудяващи спазми. Люспестите ръце я повдигаха от облицования с плочи под. Аманар бързо напусна стаята.

Един мъж — туранец с остра брада, се приведе в поклон и нервно впи поглед в съществата С’тара. Пълнотата му и жълтите му одежди със свободни кройки рязко контрастираха с празните червени очи и плетените ризници на пазачите. Мъжът изопна врат, за да надзърне покрай магьосника в стаята за жертвоприношения, но Аманар бързо затвори вратата. Той имаше малцина слуги от човешкия род, на които се доверяваше и които допускаше в централната кула на крепостта. Все още не бе дошло време те да научат на какво дело служат.

— Защо си напуснал Аграпур, Тюфик? — ядосано попита магът.

Пълният мъж угоднически се усмихна и закърши ръце.

— Вината не е моя, господарю. Моля те да разбереш това.

— Какво бръщолевиш, човече?

— Нали ме накара да следя за нещо, господарю. То вече не е в съкровищницата на крал Илдиз.

Аманар пребледня. Тюфик, който прие това като признак на ярост, се отдръпна, пазачите С’тара неспокойно се размърдаха, ала магът трепереше с цялото си същество само вътре в себе си. Той сграбчи с железните си пръсти дрехите на туранеца и го разтърси.

— Къде е то сега? Говорѝ, човече, или ще загубиш живота си!

— В Шадизар, господарю. Кълна се!

Аманар го гледаше гневно, ала не го виждаше. Морат-Аминее предварително знаеше важността на това съобщение. Богът-демон сигурно бе наясно какво става сега в Шадизар. Необходимо бе да търси ново скривалище, ала на първо място бе нужно да си възвърне — доколкото му позволяваха собствената му сила и власт — онова, което бе загубил. Онова, което не трябваше в никакъв случай да попадне у Морат-Аминее. Но за да осъществи своето начинание, се налагаше да рискува. Трябваше да донесе предмета съвсем близо край бога-демон. Такъв риск! Такъв ужасен риск!

Не осъзнаваше, че все още държи ножа за жертвоприношения, докато острието не прободе ребрата на туранеца. Магът погледна лицето, което сега се взираше в него с открита омраза. Изпита съжаление. Слугите от човешкия род бяха толкова по-полезни от пазачите С’тара. Прекалено полезни, за да бъдат изхвърляни заради някаква случайност.

Магьосникът почувства, че нещо се блъска в гърдите му и погледна надолу. Щръкнала изпод черната дреха, се подаваше дръжка на нож, която ръката на Тюфик току-що бе изтървала. Изпълнен с презрение, Аманар отблъсна от себе си умиращия мъж, издърпа ножа от тялото му и вдигна тънкото острие над мъжа върху каменния под — устата му се пълнеше със собствената му кръв.