Роберт Джордан - Конан Непобедимия

Младежът стискаше зъби, докато слизаше по паянтовото стълбище в помещението за посетители. В центъра на стаята Семирамис седеше в скута на мустакат котиански похитител на дечица, които освобождаваше срещу откуп. Той носеше пъстроцветна раирана наметка. Златни ленти опасваха бицепсите му, златна халка висеше на мургавото му ухо. Мазната дясна ръка на мъжа притискаше гърдите на Семирамис, лявата му ръка се присви, опипваща нещо под масата. Жената изкусително огъваше тялото си и се смееше с глас, докато котианецът шепнеше нещо в ухото й. Конан не обърна никакво внимание на двойката, а тръгна с широки крачки към тезгяха.

— Вино — поръча той и зарови пръсти за нужните медни петачета в кожената кесия, която висеше на кръста му. Монетите бяха останали съвсем малко.

Дебелият Абулетес прибра парите и в замяна му подаде кожен мях с вино, което миришеше на вкиснало. Вратът му се спускаше на мазни гънки над яката на овехтяла жълта туника. Тъмните му очи, потънали в лой, можеха да оценят съдържанието на всяка кесия от двадесет крачки. Вместо да се отдръпне настрана, той остана на мястото си и започна да изучава Конан иззад дебелата плоска маска на лицето си.

Миризмите на разредено вино и прегоряло месо от кухнята се бореха с изпаренията, които навлизаха от улицата всеки път, когато вратата се отвореше, за да даде път на някой постоянен посетител, решил да влезе или да излезе. Оставаха цели три часа до мръкване, но масите бяха претъпкани с джебчии, сводници и разбойници. Едрогърда куртизанка с пиринчени гривни на глезените, облечена в две тесни парчета жълта коприна, излагаше на показ прелестите си и се усмихваше похотливо на всички и на никого.

Конан отбеляза местата на онези, които му изглеждаха опасни. Кезанкиански планинец с тюрбан облизваше тънките си устни, докато наблюдаваше куртизанката; двама мургави иранистанци в широки червени разкроени панталони и кожени жилетки също я изяждаха с поглед. Нищо чудно, ако се пролееше кръв и тази вечер. Един турански фалшификатор на монети седеше приведен над чашата си и си мърмореше нещо под носа. Заострената му брадичка се поклащаше. В Пустинята се знаеше, че той е зле засегнат от лоша болест и винаги е готов да смекчи унижението си заради нея с дългия ибарийски меч, който висеше на бедрото му. Трети иранистанец, облечен като другите двама, но със сребърна верижка, увиснала върху голите му гърди, се бе разположил до една гадателка, която обръщаше картите на маса, опряна в срещуположната стена.

— Какво те задържа тук, Конан — рязко рече Абулетес, — при всичките неприятности, които ти предстоят?

— Какви неприятности? — отвърна Конан. Очевидно умът му не бе съсредоточен върху думите на съдържателя на таверната. Гадателката не беше стара вещица, каквито обикновено бяха тези жени. Копринена кестенявочервеникава коса се подаваше изпод краищата на широката качулка на наметката й и обгръщаше нежното й лице. Изумруденозелените й очи бяха леко полегати, скулите — високи. Наметката и роклята под нея бяха от груба вълна, ала тънките й пръсти над обърнатите вече карти изглеждаха нежни и деликатни.

— Значи вече не се интересуваш от нищо, което не е свързано с кражбите ти? — измърмори Абулетес. — За половин година поне седем кервана на път за Туран, или връщащи се оттам, изчезнаха безследно. Тиридатес е повел армията срещу Червената каня, ала никой още не е зърнал този дявол в женски образ. Защо пък точно този път всичко трябва да е различно? А когато войниците се върнат с празни ръце и търговците запищят да се направи нещо… о, това ще накара краля да се обърне срещу нас в Пустинята.

— Той се е обръщал срещу нас и по-рано — изсмя се Конан. — И нищо не се е променяло.

Иранистанецът каза нещо със самодоволна усмивка. Зелените очи на гадателката гневно го стрелнаха, ала тя продължи да говори каквото й показваха картите. Конан си рече, че иранистанецът е помислил точно същото като него. Е, щом Семирамис искаше да парадира със своя занаят пред онзи…

— Какви са доказателствата — каза той, без да снема очи от гадателката и клиента й, — че Червената каня е виновна за това? Седем кервана са прекалено голям залък — всеки бандит би се затруднил да го сдъвче.

Абулетес изсумтя.

— Кой друг би могъл да бъде? Кезанкианските планинци никога не нападат далеч от хълмовете. Значи остава Червената каня. И никой не знае с колко бойци разполага тя. Никой не знае нищо за нея, дори как изглежда. Чувал съм, че имала петстотин главорези, който й се подчинявали както хрътката се подчинява на ловеца.