Роберт Джордан: Конан — защитника на трона

Слънчевата светлина нахлуваше през прозорците, увенчани с мраморни арки, и осветяваше стая с гоблени по стените. Слугите — с отрязани езици, за да не могат да разправят кого виждат в къщата на господаря — се бяха оттеглили, оставяйки петима души мълчаливо да посръбват вино.

Кантаро Албанус, техният домакин, изучаваше гостите и лениво въртеше в ръце тежкия златен ланец, който висеше над алената му туника. Единствената жена в тази група се преструваше, че е погълната от сложната везба на гоблените; мъжете бяха съсредоточили вниманието си върху чашите с вино.

Не особено рано сутрин, разсъждаваше Албанус, ето най-подходящото време за подобни срещи, въпреки че тъкмо непривичният час изопваше до скъсване нервите на гостите му. По традиция такива сбирки се правеха в тъмна доба, отчаяни мъже се струпваха в тайнствени стаи, старателно запечатани, за да не проникне дори един-единствен лунен лъч. Все пак, кой би повярвал, кон даже би заподозрял, че цветът на Немедия се е събрал посред бял ден, в самото сърце на столицата, за да крои заговор срещу краля?

Хлътналите бузи на лицето му помрачняха при тази мисъл, а черните очи придобиха цвят на обсидиан. С гърбавия си нос и езерцата сребро по слепите очи върху тъмната кожа, той приличаше на генерал. Наистина на времето за една бързо отлетяла година, се бе подвизавал като войник. Беше само на седемнадесет, когато баща му издейства офицерски чин при Златните Леопарди, полк телохранители, който от незапомнени времена охраняваше кралете на Немедия. При смъртта на своя баща той подаде оставка. Не беше за него да пълзи по стълбицата на йерархията, независимо че знатният му произход би направил катеренето стремително. Не и за него, комуто по рождение бе отредено да бъде крал. Затова никое от неговите действия не можеше да бъде наречено „държавна измяна“.

— Лорд Албанус — внезапно изрече Барка Вегенций. — Ние сме слушали много за… за специалната помощ, която ти предоставяш на нашата група. Ние сме слушали много, ала досега нищо не сме видели.

Огромен, с квадратно лице и тяло, командирът на Златните Леопарди внимателно произнасяше подбраните думи, защото се стремеше да прикрие своя произход от бедняшките квартали на Белверус, без да осъзнава, че всички вече бяха разкрили измамата му.

— С какви внимателни думи изразяваш съмненията си — намеси се Деметрио Амарианус. Стройният младеж докосна носа си с парфюмирана топчица, която носеше против зараза от различни болести, ала не успя да замаскира подигравката, изкривила женствената му уста.

— Достатъчно! — остро ги прекъсна Албанус.

И Деметрио, и Вегенций, чиито лица с всяка секунда се обагряха във все по-наситено мораво, се оттеглиха като добре тренирани животни при изплющяването на камшика на дресьора. Тези дрязги бяха постоянни и той ги търпеше, принуден от обстоятелствата. Ала днес нямаше да ги допусне.

— Всичките вие — продължи Албанус, — искате нещо. Ти, Вегенций, мечтаеш за генералски чин, какъвто смяташ, че крал Гариан отказва да ти даде. Ти, Деметрио, желаеш да си възвърнеш именията, които бащата на Гариан отне от твоя дядо. А ти, Стивъна… Ти искаш да отмъстиш на Гариан, защото ти каза, че харесва по-млади жени.

— Изказваш се мило според своя обичай, Албанус — горчиво отрони самотната жена. Лицето на лейди Стивъна Галерианус имаше сърцевидна форма, с искрящи виолетови очи и бе обградено от дълга гарвановочерна грива. Деколтето на червената й копринена рокля разкриваше щедрата изпъкналост на бюста, а цепката позволяваше да се видят бедрата й, когато върви.

— А аз какво искам? — попита четвъртият мъж в стаята и всички се сепнаха, сякаш бяха забравили, че той е с тях.

Много лесно бе да се забрави Константо Мелиус, защото благородникът на средна възраст беше самото олицетворение на невзрачността. Оредяващата коса и торбичките под постоянно мигащите очи бяха най-съществените му отличителни белези, а неговият интелект и способности напълно им съответстваха.

— Искаш да се вслушват в съветите ти — отговори Албанус. — И ще бъде така, щом седна на трона.

Ще се вслушват, докато издам указ да бъде заточен, помисли си лордът с лице на ястреб. Крал Гариан бе направил грешка да отблъсне глупака и го остави на свобода в столицата да подстрекава към бунт. Албанус не би допуснал същата грешка.