Роберт Джордан - Конан — защитника на трона

Големият кимериец прибра сабята си в ножницата с рязък замах и отвратен, изсумтя. Не беше необходимо да изтрива острието — върху него нямаше дори капчица кръв. Пролятата кръв бе негова и всяка от раните, колкото и незначителна да изглеждаше, го изгаряше от срам. Единствената атака, съумял да парира чисто — тази срещу хвърлената сабя — можеше да бъде посрещната и от десетгодишно момиче.

Един от стражите сграбчи рамото на мъртвеца и го обърна по гръб върху каменната настилка на улицата, като превърна в трески половин дузина стрели.

— Полека, Тулио — изръмжа друг. — Няма да ми хареса, ако ни орежат заплатата заради тези стрели тук. Защо…

— Тронът на Черния Ерлик! — задъха се Тулио. — Та това е лорд Мелиус!

Групата от облечени в ризници мъже отстъпи назад и изостави Тулио сам, изправен над трупа. Не бе препоръчително да се намират близо до мъртъв благородник, особено ако имаха пръст в убийството му, независимо какво бе сторил той. Справедливостта на краля може да поеме в странна посока, щом бъдат засегнати хора с благороден произход.

Старшият на стражите плю край трупа. Той беше мъж с прошарени коси и синкав белег, лъснал напречно през широкия му нос, който се виждаше изпод предната част на шлема.

— Нищо не може да се направи сега. Тулио! — Тогава стражът изведнъж осъзна, че е сам край тялото и отскочи встрани, а очите му блеснаха като на обезумял. — Постави наметалото върху… благородния лорд, — продължи старшият. — Размърдай се, човече! — Тулио с неохота се подчини. Старшият посочи и други мъже от стражата — Абидиус, Крато, Джокор, Насо! Хващайте ръцете и краката. Бързо! Или искате да стоите тук, докато го изядат мухите?

С глухо мърморене четиримата мъже се затътриха напред и вдигнаха тялото. Старшият тръгна по улицата, доколкото можеха, носачите се стремяха да следват бързата му стъпка, ала останалите войници се забавиха назад. Никой не погледна повторно към Конан.

— Толкова бавен ли си станал, кимериецо? — извика груб глас.

Конан се извърна, гневният отговор замря върху устните му при вида на брадатия мъж, който се бе облегнал върху фасадата на един магазин.

— Все още съм по-бърз от тебе, Хордо, стари крадецо на кучета.

Брадатият мъж се изправи. Той беше висок почти колкото Конан, ала по-набит. Лявото му око бе скрито под груба кожена превръзка и един белег, който също се провираше под нея, пълзеше по цялата буза и опваше в подигравателно изражение левия ъгъл на устата му, макар останалата част от нея да се усмихваше приятелски. Тежки златни халки висяха на ушите му и ако златото изкушаваше крадците, то излъсканата от употреба широка сабя и камата в колана на мъжа, красноречиво ги разубеждаваха.

— Може би наистина си по-бърз, Конан — продължи той. — Ала какво правиш в Немедия, като оставим настрана уроците по фехтовка, които вземаш от някакъв благородник на средна възраст? Последният път, когато те видях, се бе запътил към Аграпур да воюваш за крал Илдиз.

Хордо беше приятел, но невинаги се бе проявявал като такъв. При първата им среща, едноокият и шайка бандити изтласкаха Конан в Заморанските равнини по заповед на Карела — бандитката с кестенявобакърена коса, известна под името Червения Ястреб. По-късно те яздиха заедно към Кезанкийските планини и търсеха съкровище, откраднато от магьосника Аман ар. Единственото, което изкопчиха от него бе, че успяха да се измъкнат живи. Бяха се срещали още два пъти; все опитваха да забогатеят, но все спечелваха не повече от необходимото за едно разкошно пиршество в най-близката странноприемница. Конан трябваше да гадае дали щастието ще им се усмихне, ако отново направят опит да спечелят злато.

— Да, воювах за крал Илдиз — отговори Конан. — Ала напуснах службата в Туран преди повече от година.

— Обзалагам се, че е станало заради неприятности с жена — захихика Хордо. — Знам си аз що за стока си.

Конан повдигна огромните си рамене. Изглежда винаги бе имал неприятности заради жени. Но кой ли мъж е нямал?

— Ами теб коя жена те прогони от Султанапур, Хордо? Когато за последен път се разделихме, ти се разпореждаше в собствената си странноприемница, имаше закръглена Туранийска женичка и се кълнеше никога да не бракониерстваш нещо по-сериозно от бонбони, да не си подаваш носа от Султанапур, докато не те изнесат за погребалната ти клада.

— Беше Карела — гласът на едноокия притихна смутено. Той подръпна гъстата си брада. — Не устоях на желанието си да се свържа с нея, а жена ми не спря да се заяжда с мен. Искаше да ме накара да се откажа. Каза, че съм се превърнал в посмешище. Хората приказвали разни неща, натякваше ми тя, подигравали ми се зад гърба, че ми хлопала дъската. Тя пък не можеше да търпи да се говори, че се е омъжила за малоумен. Тя не престана с приказките, аз не се промених, тъй че един ден й казах „довиждане“ и втори път не погледнах в онази посока.