Роберт Джордан: Конан — защитника на трона

Надолу по улицата се разнесоха още писъци и викове, тълпата внезапно побягна панически към пресечката. Страхът се предаваше от човек на човек и без да знаят защо, хората добавяха писъка си към общия вой. Конан с труд си проби път към отсрещната страна на улицата и спря пред магазин, изоставен от собственика. Чудеше се какво е предизвикало паниката.

Хорският поток изтъня, съвсем изчезна и Конан видя, че улицата е осеяна с човешки тела, но малко от тях даваха признаци на живот. Някои бяха стъпкани, други — по-далеч от него — обезглавени или с отсечени крайници. Мъж в богато избродирана синя туника, крачеше в долния край на улицата и стискаше сабя със странно назъбено острие, окървавено по цялата дължина. Слюнка се стичаше в ъгълчето на устните му.

Конан постави ръка върху меча си, после решително я отдръпна. За злато, напомни си той, а не да отмъщава на някакъв луд заради бедите на непознати хора. Отдръпна се, за да потъне в сянка.

В този миг едно дете изскочи от магазина тъкмо пред лудия. Момичето, на не повече от осем години, пищеше и тичаше с всички сили. С рев лудият вдигна меча и се спусна след него.

— Черна утроба и жлъч на Ерлик! — изруга Конан. Сабята му с лекота се измъкна от изтърканата шагренова ножница и той се насочи обратно към пресечката.

Детето тичаше, без да намалява скоростта и пищеше пронизително. Лудият спря. Погледнат отблизо, въпреки богатото си облекло, оредяващата коса и торбичките под очите, приличаше на чиновник. Ала помътените му зеници гледаха безизразно в лудостта си, а звуците, които издаваше, наподобяваха безсмислено грухтене. Мухи бръмчаха около плодовете, разпилени от главорезите.

Поне, помисли си Конан, човекът притежава достатъчно разсъдък, за да не предизвиква съпротивата на друг меч срещу себе си.

— Спри! — заповяда той. — Аз не съм побягнал малчуган, нито собственик на магазин, когото можеш да съсечеш изотзад. Защо не…

Конан помисли, че долавя тих металически хленч. Животински крясък се изтръгна от гърлото на лудия, който се втурна напред с издигнат меч.

Кимериецът повдигна сабята си, за да парира удара, ала назъбеният меч смени посоката със зашеметяваща скорост. Конан отскочи назад; върхът на оръжието на лудия засегна стомаха му, раздирайки туниката и леката ризница, сякаш бяха от пергамент. Чужденецът се оттегли стъпка назад, за да спечели място за атаката си, но обезумелият го последва веднага. Кървавото острие на меча затанцува, от него засвистяха режещи и мушкащи удари, нанесени с невероятна жестокост. Мускулестият младеж бавно започна да отстъпва.

С удивление през ума му проблесна мисълта, че води отбранителен бой срещу слабия, почти безличен мъж. Всичките му движения бяха насочени да блокират чуждия удар, вместо да атакува. Цялата му сръчност и умение отиваха само за да запази живота си, ала вече бе потънал в кръв от половин дузина леки рани. Хрумна му, че може да умре тук, на това място.

— За Бога на Мъртвите, не! — изкрещя той. — Кълна се!

Ала докато трясъкът от сблъсъка на остриетата звънеше в ушите му, младежът бе изхвърлен назад.

Кракът на Конан рязко се приземи върху полуизяден захвърлен плод, той падна с грохот по гръб в цялата си дължина и пред очите му започнаха да се въртят сребърни мушици. Конан се бореше да си поеме дъх и наблюдаваше назъбеното острие на лудия, издигнато за последния удар, който щеше да отнеме живота му. Ала той нямаше да умре така лесно. Със сетно усилие на волята изтръгна от себе си сили да се претърколи встрани, тъкмо в момента, когато противникът му нанесе удара. Кървавото острие пусна сноп искри от паважа, където бе лежал варваринът. Младежът неистово продължи да се търкаля, докато успя да се изправи на крака и опря гръб о една стена. Лудият се втурна подире му като вихрушка.

Въздухът сякаш бе изпълнен с бръмчене на сърдити стършели. Изведнъж лудият заприлича на игленица, в която са забити птичи пера. Конан примигна. Градската стража най-сетне беше пристигнала — двадесет стрелци с лъкове, загърнати в черни наметала. Те не настъпиха, а отново заредиха оръжие, защото макар и пронизан с толкова стрели, лудият все още стоеше изправен. Устата му наподобяваше дълбок разрез, бълващ нечленоразделен кръвожаден вой. Изведнъж той запокити меча си срещу големия кимериец.

Оръжието на Конан трябваше да се премести на не повече от педя, за да отклони чуждия меч и да го запрати с трясък на улицата. Стражите стреляха още веднъж. Пронизан по цялото тяло, лудият се свлече на земята. В един кратък миг, докато падаше, изражението на умопомрачение избледня и бе заменено от неизразим ужас. Мъртвото му тяло се блъсна в паважа. Бавно, държейки оръжията в готовност, войниците заобиколиха трупа.