Роберт Джордан: Конан — защитника на трона

— Ние изглежда не оценихме значението на казаното от Вегенций — рязко напомни Стивъна. — И аз бих желала да разбера на каква помощ от твоя страна можем да разчитаме, Албанус. Деметрио и Вегенций ти носят нужните сведения. Мелиус и аз осигуряваме злато, за да се вдигнат размирици по улиците и плащаме на разбойници да подпалват каруците с жито. А ти държиш своите планове в тайна и ни говориш за магии, които щели да накарат Гариан да ти даде трона, ако ние изпълняваме своите задачи. Аз също искам да видя тези магии.

Другите изглеждаха някак смутени, че тя открито постави въпроса за вълшебствата, ала Албанус само се усмихна.

Изправи се, издърпа брокатен шнур от стената и отиде до една маса в края на стаята, където някакви предмети бяха скрити под парче плат. Албанус бе поставил там и плата, и предметите със собствените си ръце.

— Елате! — подкани той. Внезапно обхванати от неохота, те бавно се приближиха към него.

Той отхвърли плата със замах, наслаждавайки се на потрепването им. Знаеше, че нещата върху масата — статуетка от сапфир, меч с извито като змия острие, старинни колчани, няколко кристала и гравирани скъпоценни камъни — бяха, с едно изключение, практически непотребни. Или поне той бе открил съвсем ограничена употреба, предписана за тях в томовете, които с толкова мъки бе успял да дешифрира. Предметите, осигуряващи му истинската мощ, държеше другаде.

Преди десет години робите в едно от именията му на север от Нумалия се бяха натъкнали на подземно скривалище. За щастие тогава се бе оказал там и разпознал, че стои пред склад на магьосник; погрижи се злочестите роби да бъдат погребани в същото скривалище, след като изнесе всичко, което бе събрано в него.

Цяла година му бе необходима, за да открие колко древен е този склад, построен в Ахерон — мрачната империя, управлявана от най-противните магьосници, която преди повече от три хилядолетия бе изтрита от лицето на света. През всичките изминали години той бе трупал черни знания, сам, без учители, страхувайки се, че някой ловък магьосник може да заграби съкровището. Това се оказа мъдро решение, защото ако бе станало известно, че изучава магии, със сигурност щеше да бъде арестуван по време на чистката, чрез която Гариан освободи столицата си от магьосници. Потънал в мрачни мисли, Албанус вдигна от масата малка червена кристална сфера.

— Нямам доверие на тези неща — обади се Стивъна, треперейки. — Добре ще бъде, ако разчитаме на по-нормални начини. Подходяща отрова…

— Би предизвикала гражданска война като продължение — прекъсна я Албанус. — Не желая още веднъж да ви повтарям, че нямам намерение да се изправям пред необходимостта да изтръгвам Трона на Дракона от десетки претенденти. Тронът ще ми бъде даден, както съм предвидил.

— Ще повярвам, едва когато го видя — измърмори Вегенций.

В стаята влезе момиче от прислугата и с махване на ръка Албанус даде знак всички да замълчат. Русокоса, с бледа кожа, тя бе на не повече от шестнадесет години. Простата й бяла туника с избродиран знак на Албанусовата къща, бе дълбоко изрязана и разкриваше малките й гърди и дългите й крака. Веднага коленичи върху мраморния под и сведе глава.

— Името й е Омфали — съобщи лордът с лице на ястреб.

Щом чу името си, робинята се раздвижи, ала вече знаеше достатъчно добре, че не бива да повдига глава. Тя беше в къщата съвсем отскоро, продадена заради дълговете на магазина на баща й, ала някои уроци бе научила много бързо.

Албанус държеше кристала в протегнатата си лява ръка, с дясната направи тайнствен жест и започна да напява монотонно: „Ан-наал наа-тааан Вас-ти но-ентей!“ .

Изведнъж над кристала, по дължината на човешката ръка, се проточи потрепващо езиче, което изглеждаше далеч по-плътно от пламък. Сред пулсиращата червеножълта светлина се раздвижиха две тъмни петна — те неприятно напомняха очи и се отместиха напред, сякаш изследваха стаята и нейните обитатели. Всички несъзнателно отстъпиха с изключение на Албанус и Омфали, която се приведе към пода още повече.

— Огнен дух — изрече Албанус сякаш водеше обикновен разговор. Без да променя тона, добави: — Убий Омфали!

Устните на русокосата се разтвориха да изкрещят, ала преди да издадат звук, духът се спусна напред, набъбна, поду се в стремежа си да обгърне робинята. Тя конвулсивно се изправи на крака, изведнъж се залюля в центъра на яйце от пламък, което бавно започна да губи прозрачността си и я скри окончателно. Огънят пращеше и сред неговото съскане се понесе писък, сякаш жена плачеше някъде в далечината. Със звук, като при спукване на сапунен мехур, пламъкът изчезна и остави след себе си слаба, сладникава миризма.