Роберт Джордан: Конан Непобедимия

В мъглата, сякаш изригнала от самите нейни частици, се образува странна форма. Очите на офирианеца се изцъклиха в безгласен ужас. Жената изпищя изпод парцала, тикнат в устата й. Златната глава, която се издигна над тях сред въртопа от па̀ри — нещо средно между змия и гущер, — беше обгърната от ореол от дузина пипала, по-дълги от ръста на мъж. Змийското тяло със златни люспи се точеше назад в мрака додето поглед стига, извън възможностите на ума да си представи такава гледка. Раздвоен език се подаде между змийските зъби и две очи, в които бяха събрани пламъците от всички пещи на света, се взряха в Аманар. Кръвожадно, като че искаха да го погълнат. Магьосникът още веднъж опипа амулета.

Той се бе препъвал сред пясъците, изгарян от зной и задуха, ала помнеше страницата и не можеше да умре. Накрая пристигна до проклетия Птейон — обвеяните в ужас руини, изоставени по времето на мрачния Ахерон, преди Стигия да се превърне в нажежена пустош. В безименната забравена пещера под напуснатия град той бе намерил Морат-Аминее, прикован там заради своя бунт срещу Сет още в дните, когато онези, наричащи себе си „хора“, вървели на четири крака и ровели под камъните за храна. Със спомените си за онази страница — нима не никога нямаше да престанат да го изгарят? — той откри средство да освободи бога-демон, средство да го подчини на волята си — колкото и нищожно да беше то. Откри и как да защити себе си. Той се беше докоснал до могъществото на властта.

— Морат-Аминее — наполовина изпя, наполовина изсъска магьосникът. — Ти, който поглъщаш човешките души, Ти, чието име носи смърт на ухото, което го е чуло, смърт на устата, която го е произнесла, и смърт на ума, който го знае! Аманар принася тези жертви в Твоя чест.

Той протегна ръка и Сита му подаде нож със златна дръжка и позлатено острие. Офирианецът отвори уста да закрещи и изхъхри задавено, когато Аманар преряза гърлото му. В същия миг златните пипала на бога-демон се стовариха върху човека на олтара и го сграбчиха сред локвата от собствената му кръв. Но избягваха да се доближат до Аманар.

— Яж, о, Морат-Аминее! — напяваше магът и се взираше в очите на жертвата, очаквайки подходящия момент.

Ужас завладя лицето на офирианеца. Той осъзнаваше, че загубва живота си, ала все още не умираше. Сърцето му биеше, кръвта се изливаше от прерязаното гърло, плъзгаше се върху черния като абанос мрамор и потичаше по канала към златния съд в подножието на олтара, за да бъде използвана за нови магии. Ала на жертвата не бе позволено да умре.

Аманар долови с разума си доволното съскане на бога-демон, който се хранеше. Издъхващите очи на офирианеца се изпълниха с отчаяние — мъжът разбра какво освен живота му отнемат в този миг. Магьосникът наблюдаваше как очите на жертвата стават безжизнени, ала все още не мъртви — празни прозорци към бездна без душа. Той внимателно направи прецизен разрез в потрепващия гръден кош. Ръката му се задържа над него, той срещна безутешния поглед на офирианеца.

— Благодари ми, че ти подарявам смърт и те избавям — каза магьосникът.

Устните на офирианеца се раздвижиха в усилието му да произнесе думи, ала не се чу никакъв звук. Появиха се само страшни мехурчета в намаляващия приток на кръв от бездната, която до съвсем скоро беше гърло на човек.

Аманар се усмихна. Ръката му се провря в разреза, сграбчи пулсиращото сърце и го изтръгна от гръдния кош. То удари още веднъж, когато той го повдигна пред очите на офирианеца.

— Умри! — каза магът. Богът-демон освободи хватката си и жертвата върху олтара най-сетне се отпусна безжизнено в прегръдките на смъртта.

Сита се появи до магьосника със златно блюдо, върху което Аманар постави сърцето. То също щеше да бъде използвано в неговите магии. Магът пое парчето ленен плат, което му подаде влечугото, и избърса окървавените си ръце. Сита отвърна поглед встрани.

— Аманар! — Шепотът на бога-демон разлюля стените. — Ти използваш бездушното тяло на жертвата, която принасяш в моя чест, за свое собствено удоволствие.

Аманар хвърли бърз поглед наоколо, преди да отговори. Жената се гърчеше в оковите на границата на безумието. Тя не чуваше нищо, освен собствените си писъци, заглушени от парцала, с който бе вързана устата й. Сита напусна стаята за жертвоприношения, сякаш не беше чул нищо. Хората от С’тара имаха ограничени възможности да мислят самостоятелно, но умееха да се подчиняват на заповеди. Сита щеше да постави сърцето в златната кана, която чрез магии бе предварително приготвена да поддържа свежо всичко, поставено в нея. Само тогава той щеше да бъде в състояние да помисли върху каквото и да било друго, ако въобще бездушният му разум бе способен да мисли.