Роберт Джордан - Конан Непобедимия

— Ако разбера, че не се грижиш добре за него — каза студено тя, — ще нарежа на парчета огромното ти туловище, за да видя дали под толкова лой има човек, или не. — После презрително му обърна гръб и напусна тъмницата.

Главата й сякаш пламтеше. Аманар нямаше право. Конан бе едно, Хордо — съвсем друго. Единствено тя трябваше да поддържа дисциплината сред своите хрътки и не възнамеряваше да позволи на магьосника да погазва авторитета й по този начин. Тя закрачи през пищно украсените коридори на централната кула, като все още стискаше сабята си. Кипеше от гняв.

Един С’тара се появи пред нея и изненадано замига при вида на голото оръжие в ръката й.

— Къде е Аманар? — попита тя.

Люспестата твар не отговори, ала червените й очи се отклониха към една обикновена каменна арка. Тя си спомни какво бе казал Аманар — проходът след арката водеше към стаите, където той правеше своите магии. В настроението, което я бе обхванало сега, тя желаеше единствено да се нахвърли срещу магьосника. Затова зави към каменната арка.

Облеченият в ризница и доспехи С’тара нададе съскащ вик, метна се към нея, но отстъпи тъкмо навреме. Острието на сабята й успя само да хвърли рой искри, плъзгайки се по ризницата върху гърдите му.

— Само тръгни след мен — изръмжа тя, — и никога повече няма да стъпиш на краката си!

Кървавочервените му очи останаха залепени върху лицето й, ала влечугоподобното същество остана замръзнало на мястото си, докато Карела се спускаше по стръмния проход, осветяван от трепкащите пламъци на факли, поставени в обикновени железни свещници. Коридорът се оказа по-дълъг, отколкото бе предполагала. Арката и С’тара, който още стърчеше край нея, се бяха смалили и приличаха на петънца. Най-сетне стигна до една висока дървена врата. И двете й крила бяха украсени с дърворезба във формата на безчет змии, сплели тела в безкрайни арабески. Такива дърворезби украсяваха и каменните стени на коридора. Струваше й се, че се намира в самото сърце на планината. Червенокосата блъсна вратата, отвори я и смело влезе.

Залата беше огромна, кръгла, заобиколена от потънали в сянка колони. Подът беше украсен с мозайка на странна златна змия. В отсрещния край Аманар светкавично се обърна, стреснат от шума. Сита, който стоеше приведен близо до магьосника, се надигна.

— Ти се осмели да влезеш тук! — гръмна гласът на Аманар.

— Ще се осмелявам да върша всичко — отсечено викна тя, — щом разпореждаш да оковат Хордо във вериги… — Онова, което се намираше зад гърба на облечения в черни одежди магьосник, най-сетне доби в съзнанието й цялостен образ. Олтар от черен мрамор, сред който пробягваха червени жилчици. Стройно русокосо момиче, съвсем голо, лежеше вързано върху олтара, вцепенено от ужас. — В името на черното сърце на Ахриман! — изруга Карела. — Какво правиш тук, магьоснико?

Вместо да отговори, мъжът със студените очи изрисува някаква фигура във въздуха и тя сякаш засия, застанала съвсем права. Ръката му описваше нейните очертания. Далечен спомен, дълбоко заровен в миналото, се раздвижи в паметта на Карела. Тя почувства, че нещо се счупва зад очите й с пукот на скършена клонка. Сега ще го научи тя този магьосник, та да не смее да си прави разни фокуси с нея! Червенокосата се спусна към мургавия мъж… и удивена се вторачи надолу към краката си, които отказаха да се движат. Не бяха вцепенени, запазваха всичките си усещания, ала просто отказваха да се движат.

— Що за вълшебство е това? — дрезгаво попита тя. — Аманар, освободи ме, или…

— Хвърли сабята — заповяда той.

Червенокосата сподави писъка си, когато ръката й се подчини и запокити извитата сабя върху мозайката на пода. Острието на оръжието със звън се удари в една колона.

Аманар доволно кимна.

— Свали дрехите си, Карела!

— Глупак — започна тя, ала зелените й очи се разшириха от ужас, когато тънките й пръсти се вдигнаха и разкопчаха златната игла, която придържаше алената й пелерина. Дрехата се плъзна от раменете й и падна на пода.

— Аз съм Червената каня — каза тя. Думите й прозвучаха почти като шепот, но гласът й подскочи до писък — Аз съм Червената каня!

Тя наблюдаваше с очи, изхвръкнали извън орбитите, как ръцете й снеха златния нагръдник от пищните обли гърди и го захвърлиха небрежно на пода. После отвързаха колана от смарагди, който се полюляваше ниско върху тръпнещите й бедра.

— Стига — каза Аманар. — Остави ботушите. Харесва ми как изглеждат. — Искаше й се да се разридае, когато ръцете й послушно се отпуснаха. — Извън тези стени — продължи мъжът с черните одежди — ти наистина си Червената каня. А вътре… вътре си само каквото аз пожелая да бъдеш. Мисля си, че отсега нататък ще останеш каквато си сега, винаги, когато аз съм край тебе. Ще осъзнаваш какво се случва наоколо. Твоят страх е като най-рядкото измежду редките вина.